Автобиографии на роми, записани 2005-2006 г.

На ста­ро­в­рем­с­ко вре­ме, ня­ма­ше кни­ги ка­то се­га
Пе­на, р. 1914 г., Бла­го­е­в­г­ра­д­с­к

Обратно

Ба­ща ми е ум­рял, аз съм би­ла мал­ка. Не го по­м­ня. Ние ос­та­ва­ме с брат ми и май­ка ми са­ми­ч­ки. Аз бях мал­ка, ба­ща ми не го по­м­ня. Ху­ба­во, ама май­ка ми, бог да я про­с­ти, тя вдо­ви­ца - гле­да­ла тю­тюн. Мъ­к­на­ла ме е по ни­ви­те. След то­ва гер­ман­ци­те бя­ха ту­ка. Ху­ба­во ама един гер­ма­нец хо­дил там. Ид­ва един гер­ма­нец и ис­ка да вле­зе въ­т­ре. Май­ка ми не го пу­с­ка. Гер­ма­не­ца из­к­ръ­ти вра­та­та. Аз се скрих под ма­са­та. Май­ка ми се ка­чи на та­ва­на, от­го­ре се ка­чи, и брат ми от­ва­ря вра­та­та и бя­га да ви­ка ком­ши­я­та, за­що­то гер­ма­не­ца се е ка­чил от­го­ре. Ид­ва чо­ве­ка с фе­не­ра, све­т­ва там, гер­ма­не­ца се по­ка­з­ва от там и бя­га.
Ние има­ме вуй­чо в Бре­з­ни­ца - на май­ка ми брат. Аз съм ро­де­на в Дра­го­ти­дан, Бо­бо­ше­в­с­ко, на­ше Со­фий­с­ко. До­й­де вуй­чо ми през то­ва вре­ме. За­ка­ра ни, ту­ка ни до­ка­ра. Убе­ди ни и ни от­ка­ра в Бре­з­ни­ца - Га­ра Пи­рин­с­ка - на­ша Бре­з­ни­ца. И след то­ва там жи­ве­х­ме.
И след то­ва из­г­ле­да ни май­ка ми. Та­ка го­ре-до­лу из­г­ле­да ни. По­ра­с­на­х­ме. Брат ми за­ми­на вой­ник. Май­ка ми се раз­бо­ля, аз тря­б­ва­ше да я гле­дам. Ум­ря,  а аз за та­к­си­рат, кьо­ра­ва ще се оже­ня. Оже­них се. Пър­ви­ят мъж ми бе­ше от Си­ми­т­ли. Лю­бов има­х­ме с не­го. До­ко­га, ня­ма ни ме­сец, ни с мо­ми­те мо­ма, ни с же­ни­те же­на. Из­бя­га той.
По­с­ле оже­них се тук, за Дже­мал. Ве­че с не­го кри­во-ля­во пет де­ца, с Ша­на - пет си имам. Ша­на ми е взе­то де­те, Стой­чо, Ан­че­то, Ли­ч­ка­та, Дем­ка­та. От там се ди­г­на­х­ме и  оти­до­х­ме в Оща­ва да жи­ве­ем. Ама той пи­е­ше, мно­го си пи­е­ше той. Ама не се из­пи­ва ра­ки­я­та на све­та. Ка­ра-ва­ра, раз­бо­ля се и го от­ка­ра­ха в Сан­дан­с­ки в ди­с­пан­се­ра - из­ле­ку­ва­ха го. Пу­с­на­ха го. Той ня­ма да оти­де на­п­ра­во до­ма, а на­п­ра­во на ка­за­на, на ра­кий­ка­та. Кол­ко ще ка­ра тоя чо­век, ня­ма ни ме­сец. По­в­то­ри го пак. Гле­дам го у нас един ме­сец. Ис­ках да го при­е­мат - те не ис­кат. “Не­ка да си е до­ма - ка­з­ва­ха, - той ще оз­д­ра­вее”, лъ­жат ме - ня­ма ме­с­та, то­ва-оно­ва. Не ис­кат да ка­жат, че е бо­лен и си е тръ­г­нал да уми­ра. Аз се ди­г­на с ма­га­ре­то, от­ка­рам го до­лу на Кре­с­на, на га­ра­та. Ху­ба­во ама та­ман сти­г­нах там от­го­ре на ри­да, вла­ка ми­на. Ви­кам, що ще пра­вя, па Стой­чо по ме­не ре­ве, ма­лък е , 7 - 8 го­ди­ни. Оти­де и той с ме­не. Що ще пра­вя, се мал­ки бя­ха. Ви­кам, се­га ня­ма що да го пра­вя, ще го до­ка­рам ту­ка, на Чер­ни­че, та с Дем­чо - “бог да го про­с­ти”, на Сан­дан­с­ки да го от­ка­ра­ме. И та­ка на­п­ра­вих, ка­чих го аз на вла­ка и го от­ка­рах на Сан­дан­с­ки. Оти­де Дем­чо - бог да го про­с­ти - по­мо­г­на ми, за­що­то аз са­ма не мо­га.
До­й­дох си до­ма, в Оща­ва. Ве­чер­та, ама ед­на дрям­ка ме е на­па­д­на­ла, пък де­те­то - Дем­ка­та - бе­ше ма­лък, на се­дем ме­се­ца. Дже­мал в Сан­дан­с­ки го пре­г­ле­да­ха и си го пу­с­на­ха с ме­не. Ви­ка Дже­мал - “Сло­жи го до те­бе, а аз ще вар­да де­ца­та - ти ле­г­ни да спиш, ама взе­ми яж, за­що­то не си яла.” Ля­гам да спя аз, та­ман съм за­с­па­ла, де­те­то за­п­ла­к­ва; той взе­ма де­те­то, сла­га го на зе­мя­та и па­да. Ви­кам: “Дже­мал бе, Дже­мал”, взех да пла­ча - вър­нах го от уми­ра­ч­ка­та.
Брат му ра­бо­те­ше на га­ра­та. Пра­тих ха­бер да му ка­жат да до­й­де и той в де­вет ча­са до­й­де, ве­д­на­га до­й­де. Яде­не но­се­ше, не­що то­ва-оно­ва и ви­ка: “Взе­ми, яж”. А аз му ви­кам, ама ще ядеш и ти. Брее, яде ли ми се. Аз гле­дам Дже­мал, не го би­ва, пред уми­ра­ч­ка е. Ви­кам на Зи­а­ди­на, ще го от­ка­ра­ме на Сан­дан­с­ки.
Хва­на­х­ме вла­ка през но­щта в три ча­са, от­ка­ра­х­ме го в Сан­дан­с­ки. Зи­а­дин ме от­ка­ра у тях по­с­ле. Те  ме­со бя­ха го­т­ви­ли. Ядо­х­ме, а Джем­ка­та ви­ка на брат му: “Зи­а­дин, гла­ва­та - ви­ка - ще ми я из­пе­чеш, ще ми я до­не­се­те в бол­ни­ца­та. Ка­то оти­де сна­ха ти, ще я пра­тиш по нея гла­ва­та.”
Ста­нах аз су­т­рин­та, а през ве­чер­та съ­ну­вам сън. От та­зи къ­ща, къ­де­то бе­ше ко­ли­б­ка­та, па­да един зид и па­да. Па­да то­ва вси­ч­ко и ос­та­ва пра­з­но мя­с­то и па­мук съм пре­ла на сън. Ста­нах су­т­рин­та и ка­з­вам на сва­тя­та. Ви­кам: “Сва­те, не­що съ­ну­вах един лош сън - ви­кам - не знам, Дже­мал мо­же де е свръ­шил.”
“Не бой се, сва­те, ня­ма ни­що - ви­ка - не бой се”.
Взех да пла­ча аз.. Зи­а­дин взе­ма, за­ви гла­ва­та за брат си и аз ще ида в бол­ни­ца­та. Оти­дох на бол­ни­ца­та, бре ви­кам: “Дже­мал бе, Дже­мал бе” - ня­ма го Дже­мал. По ед­но вре­ме пак го ви­к­нах и той се по­ка­за на те­ра­са­та. Ви­кам: “Ка­к­во бе Дже­мал, ка­к­во ста­на с те­бе?” А той ми ви­ка: “Би­ха ми ед­на ин­же­к­ция, не­що ка­то че ли ми спа­д­на дро­ба”. И аз го гле­дам, ко­ре­ма му та­ка оте­къл..., ви­кам: “Е, край, свър­ши тоя чо­век”. Ви­ка: “Ти ще си хо­диш ли се­га?” Ви­кам: “Ще си хо­дя, ще ми­на през Цръ­ни­че и ще ида у нас, ще за­ме­ся хляб на де­ца­та и ве­д­на­га ще до­й­да”.
Ед­но вре­ме, ка­то ра­бо­те­х­ме, да­ва­ха ни рен­та. Зна­чи ако са два во­ла - две мер­ки жи­то ти да­ват. Въл­на да­ва­ха, са­пун, олио, ма­с­ло, вси­ч­ко да­ва­ха.
Ви­ка: “Ти, ка­то си идеш на се­ло, ще це­лу­неш Ли­ч­ка­та три пъ­ти от ме­не”. Ви­кам: “Ти ня­ма да се ко­сиш, аз су­т­рин­та пак ще ид­вам”. “Иди - ви­ка - от Ко­ле­то взе­ми мед и ви­но и да до­й­деш!” Ви­кам: “Ще взе­ма и ви­но, и мед - за­й­ци има­ха, око­ло три­дест пар­че­та за­й­ци има­ха, коко­ш­ки има­ха - аз ще взе­ма един за­як и ще до­й­да. Ут­ре  съм тук”.
До­й­дох ту­ка - спах там та­зи нощ и су­т­рин­та за­ми­нах си с де­те­то за Оща­ва.
Оти­дох си го­ре, пра­тих де­ца­та за дръ­ва. Взе­ла съм лей­ка­та и стом­на­та и оти­вам за во­да. Сти­га ме един, бри­га­дир Ми­те. Ви­ка: “Къ­де ти е Дже­мал?” Ви­кам: “Дже­мо е там до­лу, в Сан­дан­с­ки в бол­ни­ца­та”.  Аз оме­сих хляб, из­п­ра­тих де­ца­та и су­т­рин­та ще тръ­г­вам към не­го. Пра­вех сме­т­ка,че той мо­же да има бор­чо­ве, та аз ще взе­ма аванс от тю­тю­на, къ­де­то ра­бо­тех. За­що­то той ка­то пи­е­ше и не си пра­ве­ше сме­т­ка. По­не не ме тор­мо­зе­ше ка­то пие, за­що­то ка­к­ви има. Ве­д­нъж ме би..
Та­ман тръ­г­нах за во­да, ето го и Ме­х­мед. Той ви­ка: “Пе­но, ще ти ка­жа не­що”. Ви­кам: “Ка­жи Ме­т­ка”. Ами ви­ка: “Да ти ка­жа, че Дже­мо е по­чи­нал”. То­ва ка­то ми ка­за, аз съм па­д­на­ла на пъ­тя, ако не е би­ла ед­на же­на, Сто­ян­ка, съм щя­ла да се тър­ко­ля в про­па­ст­та до пъ­тя. До­лу, ако съм па­д­на­ла, ни­що ня­ма да е ос­та­на­ло от ме­не, та по-ху­ба­во да съм па­д­на­ла и там да съм ум­ря­ла.
Ста­нах, оти­дох си до­ма. На­ли че­до, са­ма же­на с тол­ко­ва де­ца! Как съм го пре­жи­вя­ла, не знам/пла­че/. Де­ца­та ле­г­на­ха. Дем­ка­та бе­ше на осем ме­се­ца. Де­ца­та все там съм ги ра­ж­да­ла, ама аз мно­го не се­дях, ка­то ро­дил­ка, за­що­то гле­дах мно­го тю­тюн - по 5-6 де­ка­ри тю­тюн съм гле­да­ла.
Хо­дех на ра­бо­та по ло­зе, по ли­ва­ди в Га­ра Пи­рин. Да идеш в те­ке­зе­се­то ло­зе да ко­па­еш пе­ша и от­там пак пе­ша си ид­вам, да из­ка­рам па­ри­ч­ки.
И ето, по­с­ред нощ се чу­ка на вра­та­та. А аз чи­с­то са­ма с тия пет де­ца. Ви­кам, кой ли иде са по­с­ред нощ. Имах един бра­то­в­чед, той иде и ви­ка :”Ти, бра­то­в­чед, за­що си за­б­ра­ди­ла та­зи за­б­ра­д­ка?” Аз бях сло­жи­ла чер­на за­б­ра­д­ка. Той взе за­б­ра­д­ка­та и я хвър­ли. “Ами на­ли Дже­мо е ум­рял”. Ви­ка: “Къ­де бе, зе­тя не е ум­рял, аз хо­дих на Сан­дан­с­ки - ви­ка - за­ръ­ча не­що си ка­за­ла ще от­не­сеш”. Откъ­де му до­й­де то­зи акъл? “Ут­ре - ви­ка - аз ще ида с те­бе”. Не­й­се, ве­че ще идем.
Су­т­рин­та ста­на­х­ме и той ви­ка: “Се­га, бра­то­в­чед, зе­тя, че е по­чи­нал по­чи­нал е, ами дай ще гле­да­ме се­га ра­бо­та­та. Аз ще ида до Об­щи­на­та, да ти от­пу­с­нат не­що за по­г­ре­бе­ни­е­то”. И вси­ч­ко от­пу­с­на­ха от там: бра­ш­но, дре­хи, ко­с­тю­ми, вси­ч­ко, вси­ч­ко. Бра­то­в­че­да ви­ка: “Се­га аз ще ида на ри­да да до­ка­рам дръ­ва”. Оти­де чо­ве­ка там, до­ка­ра. Тря­б­ва­ше да го до­ка­ра­ме от Сан­дан­с­ки. Той там по­чи­на и то­ку връ­тят те­ле­фо­на в кме­т­с­т­во­то, да­ли съм тръ­г­на­ла за там. Те­зи съ­о­б­ща­ват, ху­ба­во ама, има­ше пре­д­се­да­тел на те­кезе­се­то, ис­кат в Оща­ва да го за­ко­па­ем. Ви­кат ни. “Ние си има­ме къ­де да си го по­г­ре­бе­ме, не мо­же там. Ни­кой си ня­ма в Оща­ва, ще си го взе­мем в Чер­ни­че.
И не да­ват бра­тя­та му да го за­ко­па­ем в Оща­ва.
Не­й­се, ве­че тия тръ­г­ват и аз тръ­г­нах. До­й­до­х­ме ту­ка, не­го в Кру­п­ник от­ка­ра­х­ме.
Оти­до­х­ме там, що ще гле­даш, съ­ну­ва ли, про­дум­ва ли. И пет де­ца съм от­ка­ра­ла око­ло не­го та­ка. Ед­ни дре­б­ни де­ца /пла­че/. На кой ще съм ми­ла, на кой ще съм дра­га... На ни­кой.
Хай­де ве­че по­не го оп­ра­ви­х­ме. Имах тю­тюн в Оща­ва, гле­дах шест де­ка­ра. До­й­де де­вер ми, бог да го про­с­ти, Ес­мил  и ет­ръ­ва­та Да­на. До­й­до­ха те, ка­то хва­на­ме, на­ди­п­ли­х­ме тю­тю­на, та го пре­дадо­х­ме.
Ста­нах, до­й­дох си в Чер­ни­че. Ху­ба­во ама, све­къ­ра пи­я­ни­ца. Къ­щи­ч­ка си има ту­ка. Той за пи­е­не да про­да­де къ­ща­та за 100 ле­ва. Е, се­га аз с тия пет де­ца къ­де да ида. Брее, ста­рия се на­пи, ка­то кю­тук. Хва­на ме с тия 5 де­ца, из­ка­ра ме от­вън, под стре­ха­та... “Ти ми си­на умо­ри, ти то­ва, ти оно­ва”. Ама ту­ка бе­ше Сто­ян ми­ли­ци­о­нер. Той слу­ша, че де­ца­та пла­чат от­вън, под стре­ха­та. До­й­де и ви­ка: “Ка­к­во пра­ви­те ту­ка?” Ви­кам: “Ста­рия ни из­ка­ра вън, ка­за че ще взе­ме къ­ща­та”. “Та­ка­ва ли е ра­бо­та­та?” “Та­ка е”. Вле­зе той въ­т­ре и ви­ка на ста­рия: “Ме­то, ти та­зи же­на за­що­то я из­кар­ваш от­вън, за­що я из­кар­ваш? Ти зна­еш ли на та­зи же­на ка­к­во й е  с тия 5 де­ца. Тя ли го е умо­ри­ла, как не те е срам?” Те­бе ще те из­ка­рам от­вън, а нея въ­т­ре. Как та­ка за 100 ле­ва къ­ща­та ще про­да­деш? Та­зи же­на къ­де ще иде?” Не­й­се, вле­з­на­х­ме.
Ра­бо­тех към гра­ди­на­та към ми­на­та. Ху­ба­во, ама кол­ко? Ра­бо­тех пет-шест ме­се­ца, се­зон­на е ра­бо­та­та. Ис­ка­ха да ме пре­ме­с­тат в се­па­ра­ци­я­та. Вме­с­то ме­не да при­е­мат, при­е­ха Ли­на - на ма­ни­кьо­ра же­на­та. Оти­дох там и ка­к­во, ня­ма ра­бо­та. А при­е­ха нея на ра­бо­та, ма­кар че бе­ше с ед­но де­те, а аз с тия 5 де­ца, ще ги хра­ня с ка­к­во - с ка­мъ­ни.
Ка­то ме из­ка­ра и све­къ­ра от­вън, взех пет­те де­ца, та в Бла­го­е­в­г­рад, оти­дох при Пар­ти­я­та. Де­ца­та гла­д­ни, ве­чер­та са яли боб без хляб. Та та­ка съм стра­да­ла.../пла­че/. Оти­дох там: “До­б­ро ут­ро”. “До­б­ро ут­ро, се­д­ни, се­д­ни бул­че, се­д­ни, ка­к­во има? Ка­жи?” Ви­кам: “Ето, до вла­с­ти­те съм сти­г­на­ла”. “За­що­то бе?”. “Вдо­ви­ца съм ос­та­на­ла с тия 5 де­ца дре­б­ни. Ра­бо­тех - ви­кам - пет-шест ме­се­ца в гра­ди­на­та към ми­на­та. Оти­дох да тър­ся ра­бо­та, не ми да­до­ха ра­бо­та. Сло­жи­ха ед­на же­на, ко­я­то е с ед­но де­те, мъ­жа й е ма­ни­кьор, пък ме­не ме из­го­ни­ха. Ня­ма ка­к­во да ги хра­ня тия де­ца. Сно­щи съм ва­ри­ла боб без хляб да ядат. Да ми да­дат ра­бо­та, аз тия де­ца да ги из­г­ле­дам. Ут­ре­ш­ния ден, три мъ­ж­ки са, ще са на дръ­жа­ва­та от по­л­за, и на ме­не. Аз ще ги из­г­ле­дам, не съм кьо­ра­ва, не съм са­ка­та. Да ти ка­жа, мъ­жа ми бе­ше пи­я­ни­ца. Има­х­ме ед­на ста­и­ч­ка, све­къ­ра я е про­дал на един друг за 100 ле­ва. Аз оти­дох при кме­та, той ви­ка 300 ле­ва да му вър­на. Та­ка­ва  е ра­бо­та­та”.
Той най-на­пред взе­ма те­ле­фо­на. Ви­ка: “Кме­та да се оба­ди. Та­зи же­на, вдо­ви­ца­та, ид­ва­ла ли е да й ос­во­бо­ди­те къ­ща­та?” “Ами - ви­ка - има да връ­ща 300 ле­ва”. “Ка­к­во да вър­не? Къ­де има за 100 ле­ва къ­ща да се про­да­ва? До­ку­мен­ти дал ли е тоя чо­век? Да взе­ме­те да ос­во­бо­ди­те на же­на­та къ­ща­та, за­що­то ще ви увол­ня - ви­ка - да го зна­еш то­ва”.
От там връ­ти те­ле­фо­на и ви­ка:
- Дай­те ми ди­ре­к­то­ра на ми­на­та. То­ва ли­це - ви­ка – до­й­де ли е вче­ра при вас да тър­си ра­бо­та?
- Да, ид­ва.
- Та­зи же­на на­з­на­че­на ли е на ра­бо­та?
- На­з­на­че­на е.
- А-а, зна­чи, по­не­же той е ма­ни­кьор и же­на му е на­з­на­че­на, пък е и с ед­но де­те, а та­зи же­на с пет де­ца, без мъж, къ­де да иде! Как пра­ви­те сме­т­ка­та вие а, ето де­ца­та при ме­не ре­ват за хляб. Яли боб без хляб на то­ва вре­ме на­шо. Же­на­та - ви­ка - е ту­ка и де­ца­та ре­ват. Ти не я ли при­е­меш на ра­бо­та, аз ще те увол­ня ди­с­ци­п­ли­нар­но, да зна­еш ти, ще те увол­ня на­п­ра­во!
Ху­ба­во, ама той ви­ка: “По­ча­кай мал­ко, бул­че, аз се­га ще ид­вам”. Оти­де и иде със 100 ле­ва. Па­ри ня­мах хич. Та­ка се и ка­чих на вла­ка. И ми ви­ка чо­ве­ка: “Ня­ма да хо­диш ти там да тър­сиш ра­бо­та, до­ка­то не пра­тят те чо­век, да те на­з­на­чат на ра­бо­та - ви­ка - зна­еш ли ка­к­во, ще идеш при со­ци­ал­ни­те и ще ка­жеш, че аз те пра­щам там”. Ди­г­на се аз при ед­на дру­гар­ка и на нея раз­ка­звам вси­ч­ко. То­ва  ми е по­ло­же­ни­е­то. И тя се оба­ди на кме­та. На­п­ра­ви го мат и ма­с­ка­ра. От там се оба­ди и на ди­ре­к­то­ра и го пи­та. Той ви­ка:
- Ра­бо­та ня­ма.
- Как ня­ма ра­бо­та? Как си на­з­на­чил та­зи же­на с ед­но де­те, а та­зи с пет, що ще ги пра­ви? Ту­ка - ви­ка - де­ца­та ре­ват за хляб.
Оти­де та­зи же­на и до­не­се ед­на бо­х­ча с дре­хи. Вси­ч­ко има­ше въ­т­ре: от обу­ща­та до ша­п­ки­те, пал­та, ри­з­ки. Вси­ч­ко ку­пи­ла. Вси­ч­ко но­во от ма­га­зин. И тя из­ка­ра, да­де ми 200 ле­ва. На де­ца­та до­не­се ме­ки­ци и ли­мо­на­да по­ч­на­ха да ядат де­ца­та и тя ми ви­ка: “Ти ня­ма да идеш, до­ка­то не до­й­де чо­век да те ви­к­не да идеш на ра­бо­та”.
Аз ста­нах, оти­вам си. Къ­ща­та ми ос­во­бо­де­на. Из­ма­зах ста­я­та, из­чи­с­тих я. Не ме е страх за па­ри - имам.
Ди­г­на се аз от Чер­ни­че. Ос­та­вям Ша­на при де­ца­та да ги па­зи тук, оти­вам в Оща­ва. Ка­то ме ви­дя кме­та:
- За­що Пе­но, ма­ри, из­бя­га от тук. За­що ма­ри из­бя­га? Ние сме длъ­ж­ни на те­зи де­ца, тук да ги из­г­ле­да­ме. Дже­мо тук е ра­бо­тил тол­ко­ва го­ди­ни - два­де­сет в те­ке­зе­се­то. Ти от тук из­бя­га.
- Как да се­дя, бай Ван­чо, ту­ка? Кой имам тук, та и аз да се­дя ту­ка. До­лу - ви­кам - се­дя.
- Па­ри да­ват ли ти?
- Да­ват ми по пе­т­на­де­сет ле­ва от об­щи­на­та.
- Ехее, ка­к­во са пе­т­на­де­сет ле­ва, ни­що не са - ви­ка - ти не мо­жеш са­мо хля­ба да взе­меш на де­ца­та.
Хо­дих там, все ня­кой ме по­з­на­ва, кой бра­ш­но ми да­де, кой то­ва, кой оно­ва, на­пъл­них, два чу­ва­ла си на­пъл­них за яде­не от го­ре. Из­ка­ра кме­та, да­де ми и той 200 ле­ва па­ри. Хва­нах на по­ща­та ко­ла­та и ги до­ка­рах ту­ка.
А на дру­гия ден от ми­на­та пра­ти­ха чо­век да ида да за­по­ч­на ра­бо­та. Да ме на­з­на­чи на ра­бо­та ди­ре­к­то­ра. Аз оти­дох го­ре, чу­к­нах на вра­та­та... “А, ела, ела Пе­но, на ти бе­ле­ж­ка, иди го­ре в Ли­чен съ­с­тав да те на­з­на­чат на ра­бо­та”. На­з­на­чи­ха си ме на ра­бо­та в се­па­ра­ци­я­та. Хай­де, из­г­ле­дах ги. Из­г­ле­дах ги де­ца­та го­ре-до­лу.
Ка­то се хва­нах на ра­бо­та, хо­де­х­ме с Дем­чо, той ми е де­вер и е най-ма­лък. Аз тол­ко ли съм бър­ли­ва, да тръ­г­на със де­вер ми. Аз ни­ко­га ня­ма да тръ­г­на с не­го. Ида на ра­бо­та, вър­на се от там, той ми хвръ­ли кьо­тек, бие ме. Па­ри­те ми кра­де­ше от до­ма, де­ца­та би­е­ше. Ка­ра-ва­ра по­с­ле тор­моз, хай­де до­й­де тоя ста­рия, па се оже­них за не­го. Та с не­го жи­вях два­де­сет и ед­на го­ди­ни. Асан се ка­з­ва­ше. Той ня­ма­ше де­чи­ч­ка. По­с­ле има с ме­не. Я Ве­с­ка и Кай­таз,  що го уби­ха. Две­те аз  от не­го ги до­бих.
Хай­де, по­с­ле по­тър­сих къ­ща да на­п­ра­вя, но мя­с­то­то ста­рия не го е пла­тил. Хай­де  ди­ре­к­то­ра, го­с­под здра­ве да му да­ва, Чонков, па ида там. И ми да­ва­ше апар­та­мент, ама аз с те­зи пет де­ца, не мо­га апар­та­мент да взе­ма, да ме из­ви­ня­ваш ама, ако мо­же да ми по­мо­г­не­те със сто ле­ва да дам на Спе­с­то­в­на ка­са, та да взе­ма 500 ле­ва от там.
“А, Пе­но, до­б­ре”. А пак и та­зи Лю­б­ка - гла­в­на сче­то­во­ди­тел­ка и ви­ка: “Лю­б­че, ще идеш, ще й да­деш 100 ле­ва - не­ка да си взе­ме 500 ле­ва же­на­та”.
На­п­ра­вих си до­ку­мен­ти. Коя ще е та­зи же­на да ми има до­ве­рие на ме­не, да взе­ме на мъ­жа й па­с­пор­та да ми ста­нат по­ръ­чи­те­ли, аз да взе­ма 500 ле­ва.
Не­й­се, взех 500 ле­ва, до­й­дох си ту­ка мя­с­то­то да пла­тя. Пла­тих мя­с­то­то. Оти­дох, взех за­п­ла­та­та и оти­дох да им дам па­ри­те. Ди­ре­к­то­рът ви­ка: “Пе­но, ние ти  по­ма­га­ме. Не ис­ка­ме па­ри­те. То­ва ти е по­мо­щ­та от нас”.
Хай­де по­с­ле, а пла­но­ве да из­ка­раш, а къ­ща да им на­п­ра­виш. Ама се­га не са до­вол­ни, не са до­вол­ни. И вой­ни­ци ги из­п­ра­тих. И но­во­б­ран­с­ка им пра­вих и кле­т­ва им пра­вих, вси­ч­ко им на­п­ра­вих - не са до­вол­ни. Ако са ня­кои чу­в­с­т­ви­тел­ни си­но­ве, ще ре­кат, ча­кай бе, май­ка ни ни е из­г­ле­да­ла от пар­че ме­со. Си­ра­ци. И тоя, ста­рия, до­шъл ту­ка, та на­п­ра­ви на май­ка ни къ­ща. Мя­с­то ни ку­пи. Ама я се­га - не.
Зна­еш ли Ну­ша /сна­ха­та/ кол­ко пъ­ти ме бие. Той не мо­же ли ка­то мъж да й ка­же: “За­що тор­мо­зиш май­ка ми?” Да й сте­г­не юз­да­та. Вяр­но, аз не ис­кам да им пра­вя спън­ка, те са мъж и же­на. Ама же­на­та се слу­ша до ня­къ­де, тря­б­ва да й сте­г­не юз­да­та. Той що, мрън­ка не­що, вър­ху кьо­те­ци­те, вър­ху ме­не. Аз се­га, ка­то взе­ма за­е­ма за къ­ща­та, аз да пла­щам на ми­на­та все­ки ме­сец да ми удър­жат по 500 ле­ва. За­що, аз ви­но­в­на ли съм. От­къ­де им пла­щаш, от там ска­ча на ме­не на кьо­тек.
Щер­ка й се оже­ни по-ра­но. Оже­ни се в Сли­в­ни­ца. Той по­с­лу­шал же­на­та. Про­зор­ци ми чу­пи, вра­та ми счу­пи. Та вси­ч­ко. Аз съм би­ла оже­ни­ла щер­ка му. Мо­га ли аз на­си­ла да я дам: “Иди, ма­ри, взе­ми тоя!” Вяр­но, аз бях на га­ра­та. Там бя­х­ме със зъл­ва ми Ма­рия и ед­на дру­га ци­ган­ка си пра­ви­х­ме мо­ха­бет. Та­зи що е на не­го ле­ля. Жи­вее на гор­ния край. Тя до­й­де по ед­но вре­ме, ама аз си знам, че си се­де­ше към га­ра­та и не съм се усъм­ни­ла, че ще бя­га тя да се же­ни. А пък бе­ше в не­де­ля, тря­б­ва­ше да при­го­т­вя на Ве­с­ка де­ца­та за учи­ли­ще. Мал­ка­та я из­къ­пах, го­ля­ма­та не мо­жах да я из­къ­пя. Оти­вам на га­ра­та и я ви­ж­дам там. Вла­кът ми­на на­го­ре, на­до­лу има за­къ­с­не­ние. Аз ми­с­ля, ка­к­во ще тър­ся и си тръ­г­нах към нас. Гле­дам, вла­кът ми­на на­до­лу. Мо­ма­та ни до­й­де и аз ни­що. Хва­нах със се­дем ча­са, оти­дох на­до­лу. От­ка­рах де­ца­та.
Су­т­рин­та си ид­вам тук. На Це­ца - на­ша, на Ми­т­ко, що е же­на­та, има ед­на мо­ма на пет го­ди­ни. Сре­ща ме и ка­з­ва:
- Ба­бо, ще ти ка­жа не­що.
- Що, ма­ри, щер­ко? 
- Тоя Ли­ч­ка­та, да го огън из­го­ри, вси­ч­ко ти счу­пи ба­бо. И про­зор­ци, и вра­ти, вси­ч­ко ти счу­пи, ма­ри ба­бо. И ви­ка за те­бе, уру­с­пия - тя да­де Ве­се­то.
На ше­с­т­най­сет го­ди­ни се оже­ни. Аз тръ­г­вам и се при­би­рам. Гле­дам го на пъ­тя и  той:
- Да ти еба ма­ми­ч­ка­та и уро­с­пи­я­та. Аз ще те пре­бия, ти да зна­еш. Та­зи ве­чер ще те за­ко­ля. Ще те връ­жа за ед­на ко­ла, ще те мъ­к­на, мъ­к­на, ще те ут­ре­пя. В Стру­ма ще те хвър­ля, да зна­еш, че ще те ут­ре­пя.
И те се стя­гат да оти­дат в Сли­в­ни­ца, да ви­дят къ­де се е оже­ни­ла щер­ка му. Взе ка­мъ­ни и по ме­не  хвръ­ля. Ну­ша ще ме бие, че аз съм оже­ни­ла щер­ка й. Той я дръ­па. Тръ­г­на­ха за Сли­в­ни­ца.
Аз се ди­г­на от ту­ка и оти­вам в ми­ли­ци­я­та. Оти­дох в ми­ли­ци­я­та, за­що­то ме бе­ше страх. Кол­ко пъ­ти ме би­ят - страх ме е. Яла съм кьо­тек, страх ме е. Ди­г­на се и ида при Ян­че:
- До­бър ден.
- До­бър ден ба­ба Пе­но, се­д­ни, се­д­ни.
Ува­же­ние ми пра­вят хо­ра­та. Се­д­нах там:
- Ка­жи, ба­ба Пе­но, не­що.
Ви­кам:
- Ян­че, зна­еш ли що, абе на Ли­ч­ка­та ед­на за­ко­па­ни­ца вче­ра из­бя­га­ла в пет ча­са. Оже­ни се в Сли­в­ни­ца. Аз съм в Ку­ла­та. От­ка­рах де­ца­та на Ве­се­то за учи­ли­ще - ви­кам - в по­не­дел­ник на учи­ли­ще тря­б­ва­ше да са. И ед­но с оти­ва­не­то у до­ма, си­на по­ч­ва да ме псу­ва. Хва­ли ми се, ще ме ут­ре­пе. Же­на му взе ка­мъ­ни по ме­не да мя­та, да ме убие - ви­кам - вси­ч­ко ми е из­по­чу­пе­но до­ма. Стой­чо ка­к­во да пра­ви. Тя да ско­чи да ме бие, Стой­чо ня­ма да ме ос­та­ви. Сна­ха­та ня­ма да ме ос­та­ви. Ама страх ме е.
Ви­ка Ян­че:
- Ба­ба Пе­но, хо­ди ти по­ле­ка, ние ще оти­дем.
Та аз ве­д­нъж от не­р­ви, ве­д­нъж из­мо­ре­на, от вла­ка на­п­ра­во на Си­ми­т­ли, от­там пе­ша. Те ме пре­ва­ри­ли - оти­ш­ли. Ви­ж­дат вси­ч­ко из­по­т­ро­ше­но. На та­зи стая про­зор­ци счу­пе­ни, на та­зи стая вра­та счу­пе­на и вси­ч­ко из­по­т­ро­ше­но. Оти­ш­ли три­ма ду­ши: “Стой­чо, къ­де е брат ти?”
“Ами, ту­ка е.”
Оти­ш­ли при не­го. Еди­ни­ят го пи­тал:
“Е, ти как пра­виш сме­т­ка­та го­с­по­ди­не, с та­зи твой­та май­ка? За ка­к­во сте й ри­па­ли? Ти ще я уби­еш. Та си тро­шил про­зор­ци, вра­та си счу­пил, аз ви­ж­дам. Ка­жи, за ка­к­во е то­ва ? Е, дъ­ще­ря ти, ка­то е ис­ка­ла мъж, мо­же ли - ви­ка - май­ка ти да я да­де на­си­ла. Не мо­же да я да­де - ви­ка. След ка­то тя си е има­ла с не­го лю­бов и си го е ис­ка­ла, из­бя­га­ла е. Май­ка ти не е ви­но­в­на, та ще я уби­ваш. Та и же­на ти, ще ри­па да я бие - ви­ка. - Слу­шай, кол­ко пал­ки ис­каш да ти уда­ря? Ка­жи, кол­ко пал­ки ис­каш, да ти уда­ря.”
А Стой­чо ви­ка: “Ос­та­ве­те го, той е бо­лен.”
“Ка­то е бо­лен, да си гле­да бо­ле­ст­та. Ка­то има ин­фаркт, да не чу­пи на май­ка ти къ­ща­та. Ти зна­еш ли кол­ко е се­га ед­но стъ­к­ло? Две­с­та и пе­т­де­сет ле­ва са­мо ед­на­та стая. Стой­чо, да не ду­маш мно­го, за­що­то да не обе­реш ти пал­ки­те. Тря­б­ва да да­де пе­т­с­то­тин ле­ва за ед­на­та стая и за дру­га­та пе­т­с­то­тин - хи­ля­да ле­ва. Та­ка ли е?  А ка­то пла­ща май­ка ви и за­е­ма, ка­к­во ще ка­же­те? Той пра­ви ли сме­т­ка­та - ви­ка - че тря­б­ва да е до­во­лен от нея? Те си ядат и си пи­ят със же­на му. Тя им пла­ща на тях за­е­ми­те и се­га тя е ли е ви­но­в­на. То­ва не мо­же да ста­не. Ис­кам до ут­ре да сло­жиш стъ­к­ла­та на не­й­ни­те про­зор­ци. Не ту­риш ли стъ­к­ла­та, ние ут­ре су­т­рин­та, пак ще до­й­дем.”
И да ви­диш, из­ка­ра стъ­к­ла­та от тях, на еди­ния три, а дру­гия на­й­лон съм ту­ри­ла. И то­ва жи­вот ли е се­га - не е жи­вот. Е, от то­га­ва, от как се е оже­нил и бо­лен да е - не го пи­там. Аз без не­го не мо­жех. Ка­з­вам ти, че Ли­ч­ка­та, ми бе­ше то­ч­но на ко­ре­ма. Той отка­к­то се раз­бо­ля, аз не­го не го ос­тавих. Ма­кар че за­е­ма му пла­щах, го пи­тах: “Ли­ч­ка, яде ли ти се? Имаш ли па­ри­ч­ки? На ти 200 ле­ва, на ти 100 ле­ва, иди взе­ми си хам­бур­гер, взе­ми си ба­ни­ч­ки, взе­ми си не­що да ядеш” /пла­че/. Ху­ба­во, ама се­га от­ка­к­то ста­на та­ка, не го и пи­там. Аз май­ка ли съм, ку­ч­ка ли съм? Той да ми ви­ка чен­гия. Че съм ги из­г­ле­да­ла от ко­мат ме­со и се­га... Ако е ня­коя дру­га же­на, ще им на­п­ра­ви ли къ­ща - ня­ма да им на­п­ра­ви. Ще ги ос­та­ви на ули­ца­та. Дя­до му е бил ко­вач пе­тде­сет го­ди­ни, мя­с­то­то не го е пла­тил, а ние из­ля­зох­ме ер­ба­пи - Дем­чо и аз. Та взе­х­ме мя­с­то­то. Къ­ща да на­п­ра­вим. То­ва е мой­то стра­да­ние.
Вто­рият ми мъж, мно­го ги ува­жа­ва­ше. Те бя­ха мал­ки, мно­го ги гле­да­ше. Той ед­на ябъл­ка да до­не­се, ще раз­де­ли и на пет­те де­ца ще да­де. Той ня­ма да се ка­ра на де­ца­та. Та с не­го на­п­ра­ви­и­ме и къ­ща­та. Той бе­ше джам­ба­зин. Му­ле ще про­да­де - па­ри­те за къ­ща­та. Инак бе­ше ко­вач и джам­ба­лък връ­те­ше. Аз в ми­на­та ра­бо­тех - па­ри­те вси­ч­ко за ту­ка, за къ­ща­та бе­ше. Ли­ч­ка­та ви­ка:
- Аз сам си пра­вих къ­ща­та. Аз са­мо се раз­пи­с­вам, ти взе­ма­ше па­ри­те.
Та един ден сре­щ­нах ди­с­пе­че­ра, къ­де­то ра­бо­те­ше Ли­ч­ка­та, и ви­кам:
- Се­га ще те пи­там не­що.
- Ка­жи - ви­ка - ба­ба Пе­но.
- Абе Ли­ч­ка­та, ка­то ра­бо­те­ше при те­бе, аз взе­ма­ла ли съм му па­ри­те?
- Не е вяр­но, ба­бо Пе­но.
- А той ви­ка, че аз съм му взе­ма­ла па­ри­те.
- Кол­ко па­ри взе­ма­ше той. Ако не бе­ше ти и ста­рия, ня­ма­ше да на­п­ра­ви­те къ­ща­та. Да се бла­го­да­рят на те­бе, че им на­п­ра­ви къ­ща, ина­че ако не бе­ше ти, те ще са на ули­ца­та.
Ама кой ти при­з­на­ва. Ох...
Пръ­ви клас три го­ди­ни хо­дих. Знам да се по­д­пи­с­вам. Учи ме там та­зи, бе­ше в ли­чен съ­с­тав на­чал­ни­ка: “Та­ка Пе­но, та­ка Пе­но.”
И аз по тях пи­шех, пра­вех си чер­ти­ч­ки.
Иг­ра­ли сме ка­то мал­ки, ама мно­го съм за­по­м­ни­ла. Ама ние, ед­но вре­ме, на ста­ро­в­рем­с­ко на­ше, ня­ма­ше кни­ги ка­то се­га. Ние уче­х­ме на пло­ча. Ед­но вре­ме има­ше та­к­ва, ка­то пло­чи, къ­де­то да пи­шеш. А пи­са­не­то на ре­до­ве­те и с ед­но те­бе­шир­че пи­шем, по­с­ле го бър­шеш и пак си пи­шеш. Не съм учи­ла. Брат ми - бог да го про­с­ти. Той до ше­с­ти клас учи.
Що за мо­ма? /смее се/ То­га­ва сме мо­му­ва­ли, кой си има дру­гар­ка, с дру­гар­ки­те хо­ди по съ­бо­ри, че ние не сме зна­я­ли ни лю­бов, не сме зна­я­ли ка­то се­га, да се лю­биш. То­га­ва ние, та чер­ви­ло да ку­пиш, та бе­ли­ло - не сме зна­я­ли. Има­ше ед­на тре­ва та­ка­ва, та ка­то ко­па­е­х­ме, из­кар­ва­ме я, тя ка­то чер­ви­ло. И ние с та­зи, ко­я­то ми бе­ше дру­гар­ка, ще взе­мем, ще се чер­ви­ме, ама скри­шом. Ако ще из­ле­зем ве­чер­но вре­ме, ще се на­чер­ви­ме. Щом ни ви­ди ня­кой, ние го из­б­ръ­шем, да ня­ма­ме ни чер­ви­ло, ни ни­що. По съ­бо­ри хо­де­х­ме. На Све­та Пе­т­ка сме ид­ва­ли в Бре­з­ни­ца. То­ва ни бе­ше ед­но вре­ме. Не е ка­то се­га, стъм­ни се и на тях им съм­не. То­га­ва ня­ма­ше, ще за­ле­зе слън­це­то, ти до­ма ще си. Не те пу­с­кат ни­къ­де. Ня­къ­де, ако има съ­бор или не­що та­ко­ва, се съ­би­ра­х­ме. На пръ­с­тен иг­ра­е­х­ме, на по­яс иг­ра­е­х­ме. На ти­к­ва: “На­ша­та ти­к­ва ро­ди­ла, ро­ди­ла тол­ко­ва”. Е, та­ка бе­ше ед­но вре­ме.
А ка­то се оже­них - на­п­ра­вих ра­бо­та­та, па­на­ир го­лям. Ха­ир ви­дях. Да­ли съм пре­ка­ра­ла ху­ба­во? Вси­ч­ко ло­шо съм пре­ка­ра­ла и до уми­ра­ч­ка ще си па­тя, и пак се дръ­жа.
Де­те­то уби­ха. Ка­к­во съм пре­ка­ра­ла аз. Та­зи ве­чер съм се­д­на­ла и се мо­ля. Мо­ля се аз, на­бо­ж­на съм. Спо­лай на го­с­под Исус Хри­с­тос, на вси­ч­ки­те не­ка по­ма­га, та и на ме­не не­ка по­мо­г­не. Мо­лех се пре­ди да си ле­г­на. Та не­що ме хрум­на и по­ч­нах да ре­ва. Ви­кам - е, Исус Хри­с­тос, бо­же мой, вси­ч­ко ху­ба­во, вси­ч­ко ху­ба­во, ти ме на­ка­за, по­не­же ня­мам ни май­ка, ни бра­тя, ни се­с­т­ри. Чи­с­то сами­ч­ка съм. Да има не­що да ми ста­не те­ж­ко, ня­ма на кой да се оп­ла­ча. Един­с­т­ве­на, Ан­че­то ко­я­то е до­лу в Пе­т­рич. Тя един­с­т­ве­на, ще ме пи­та:
“Май­ко, как я ка­раш, ка­к­во чи­ниш? Тор­мо­зи ли те Ну­ш­ка? По­чи­тат ли те?”
Тя/Ну­ша/ ме бе­ше хва­на­ла за гу­ша­та, та два ме­се­ца ле­жах до­лу при Ан­че­то. При нея ле­жах, да се раз­ле­г­не, ха­ир да не ви­ди, да не мо­же да до­й­де да ме ви­ди. Та Ан­че­то ми е взе­ма­ше ле­кар­с­т­ва да ме ле­ку­ва. Там, къ­де­то ме бе­ше сти­с­на­ла  за гръ­ло­то - за­чер­ве­но, не мо­га ни да ям, не мо­га ни во­ди­ч­ка да пия, ни­що.
Се­га, ско­ро Ве­с­ка ид­ва. Ну­ша пак ис­ка­ше да ме бие и ви­ка: “Слу­шай ти, Ли­че, как не те е срам? Май­ка ми ста­на по­ло­вин чо­век за те­бе. Ох, Ли­ч­ка­та, ох Ли­ч­ка­та. Е, ти как пра­виш сме­т­ка­та, да я псу­ваш, да се хва­лиш, че ще я ут­ре­пеш, та в Стру­ма ще я хвръ­лиш. А пък же­на­та ти, ако й по­се­г­не да я уда­ри пак, да зна­еш, че или ще ме ут­ре­пе, или ще я ут­ре­пя. Ве­д­нъж и два пъ­ти ли я бие та­ка, за ни­що... ще я бие.”
То­га­ва бе­ше до­не­с­ла Ве­с­ка от те­зи, не­що ка­то иг­ра­ч­ка с ча­ш­ка и чи­ний­ка, и по­д­нос има­ше. Ху­ба­во ама те ги из­по­чу­пи­ха те­х­ни­те, пък аз си ги па­зя. Ка­то из­ле­г­на  на стъл­би­ч­ка­та, сла­гам си го то­ва и си се­дя. Откъ­де ви­дя та­зи май­му­на, да ре­че не­й­но е то­ва: “Не, мой­то е то­ва”.
“Ма­ри не е твой­то. Как ще е твой­то? От къ­де на къ­де е твой­то.”
Из­ле­зе Ан­че­то /дру­га­та сна­ха/, ви­ка: “Как е твой­то ма? Ка­то се оже­ни Ане­то, го от­не­со­х­ме на­до­лу по­д­но­са. Ти на­ли от­ка­ра на сва­тя­та ти тор­та. За­що го ос­та­ви там, а ви­каш да би­еш ста­ра­та. За чу­ж­ди ве­щи, ще ри­паш да я би­еш.”
Те то­га­ва ме бе­ше хва­на­ла за гу­ша­та. Е та­ка - за ни­що.
Е-е, пък тя ри­п­на на кме­та да го бие. Ис­ка­ла па­ри. Тя и на се­к­ре­тар­ка­та ри­па - на кьо­тек. Взе­ла да й ви­ка, ти си та­ка­ва-она­ка­ва. Вле­зе кме­та:
- Ка­к­во се бун­ту­ваш, ма­ри ти?
- А и ти мно­го ли зна­еш!
Ри­па и на не­го. Хва­не той, за­вър­ти те­ле­фо­на. Тя си оти­ва в къ­щи и ето ид­ва ми­ли­ци­я­та. Че­т­ри­ма тук с ко­ла. Аз гле­дам ми­ли­ци­я­та. Ви­кам, ле­ле бо­же, да­ли се­га не­що за Ли­ч­ка­та, за­що­то страх ме е, на­ли ги би­ха. До­й­дох аз:
- До­бър ден, ка­к­во пра­ви­те че­до, до­б­ре ли сте?
- До­б­ре сме, ба­бо. Слез от­го­ре ти - ви­ка на сна­ха­та - мам­ка ти мръ­с­на, га­д­на, сли­зай до­лу!
- Ня­ма да сля­за. За ка­к­во да сля­за, да ме би­е­те в об­щи­на­та?
- Ти мо­же ли да по­се­г­неш на вла­с­т­но ли­це? Там да те е убил. От там да те из­на­ся­ме. Ти ка­к­ва ба­ба­и­т­ка си, та ще ри­паш на же­на­та. Ще те за­с­т­ре­лям тук с пи­с­то­ле­та.
Ка­чи се той от­го­ре да по­д­пи­ше про­тол­ко­ла. По­д­пи­са там. На­ли бе­ше ри­па­ла и на ста­рия кмет.  За­що­то не са й ос­та­ви­ли мля­ко за де­ца­та. Ама ви­ка­ла й Юл­ка: “Аз ще ти дам ед­но ки­се­ло и ед­но пря­с­но - по­д­к­ва­си си”. Тя: “Ти мен за ка­к­ва ме взе­маш?” - и ри­п­не на кьо­тек.
Ху­ба­во ама, по­да­де се кме­та и тя стро­ши­ла от ма­са­та бур­ка­на, и на­ца­па­ла ко­с­тю­ма на кме­та. Ама да я от­ка­рат пе­т­на­де­сет де­на да сее пя­сък, да я на­ша­рят от бой и хич ня­ма да се се­ти да бие.
На­ли, ка­то бе­ше до­ш­ла по­ли­ци­я­та ту­ка за то­ва же­ля­зо, тя пак ри­па­ла на ми­ли­ци­о­не­ра и хвър­ля­ла ка­мъ­ни по ко­ла­та. Хва­на си­на й ка­то кра­де. Шест ко­ли са до­ш­ли тук. Мен ме ня­ма­ше. Аз бях в Кру­п­ник. Ид­ват в Ор­ло­вец и  хва­щат Дем­ка­та. Оти­шъл и Ли­ч­ка­та, хва­щат го и не­го. Сла­гат им бе­ле­з­ни­ци­те. И зет й бе­ше ту­ка, от Стан­ище­то. Хва­щат ги, пре­би­ват ги от бой. Ка­ч­ват ги в джи­па и ги от­кар­ват в ми­ли­ци­я­та. От ве­чер­та до су­т­рин­та..., из­те­па­ха де­ца­та от кьо­тек. За­що? За­ра­ди та­зи май­му­на. Ето, Дем­ка­та има три ре­б­ра счу­пе­ни от кьо­те­ка. Бий, бий. И ка­то го ос­во­бо­ди­ли, що ще пра­вят? Ди­г­на­ли се и оти­ш­ли в Ку­ла­та, при Ве­се­то. Су­т­рин­та се ди­г­на­х­ме и оти­ва­ме да ги ви­дим. Ли­чо се крие. Аз му ви­кам: “Ли­че, хай­де да хва­нем вла­ка”. Той, не, с рей­са. Сре­щ­на­ха го ту­ка, ка­чи­ха го в ко­ла­та - пре­т­ре­па­ли го бя­ха пак. В два­на­де­сет ча­са го ка­чи­ха в ко­ла­та. Аз, Стой­чо и Ан­че­то оти­до­х­ме на­до­лу. Гле­дам Дем­ка­та про­с­т­рен на ле­г­ло­то, не мо­же да ди­ша. Три ре­б­ра счу­пе­ни. От го­ре до до­лу син - дроб на­п­ра­вен. Ло­ша ра­бо­та бе­ше, ама я та­зи май­му­на я на­п­ра­ви.
Та, те то­ва е мой­то те­г­ло. То­ва жи­вот ли е - не е жи­вот то­ва. Чи­ниш, пра­виш и пак ви­но­вен. Цръ­но те­г­ло, бо­жее, що да чи­ниш?