Автобиографии на роми, записани 2005-2006 г.

Обратно

Взе­ма­ме де­т­с­ки и с то­ва кър­пим по­ло­же­ни­е­то
Пе­чо, р. 1948 г., Благоевград, пе­ти клас

Ка­з­вам се Пе­чо. Имам още два­ма бра­тя - Стой­чо е най-го­ле­мия, Дем­ка­та - най-мал­кия. Аз съм по сре­да­та, ме­ж­ду тях. Се­с­т­ри­те ми са Ша­на, Ана и Ве­са. Стой­чо жи­вее ту­ка, от­до­лу. Дем­ка­та за­ми­на. Оти­де в Сан­дан­с­ки, зет там. На три­де­сет и шест го­ди­ни съм. Ган­ка /же­на му/ е от Са­мо­ков. Има­ме си пет щер­ки и мом­че­то - И­льо. Ама й ви­кам на мой­та же­на:
“До­ка­то не ми ро­диш син, се ще ра­ж­даш”. Мом­че ис­ках. Ко­га­то го но­се­ше в ко­ре­ма, аз зна­ех, че ще ро­ди мъ­ж­ко. Са­мо кю­ф­те­та й ку­пу­вах да яде. Сва­т­ба на щер­ки­те не сме пра­ви­ли. Ня­ма па­ри. Пак не оти­ди­ха на мно­го бо­га­то, та да им на­п­ра­вят. Та­зи в Пе­т­рич ина­че уце­ли. Ка­ща си има и ед­но ху­ба­во де­те. Бя­ло де­те има, чак със си­ни очи. Зе­тят и той е мно­го ху­бав и раз­б­ран. Ид­ват ту­ка, не си ги ви­дя­ла. Ето, пре­ди две не­де­ли бя­ха тук с де­те­то. На­ли тря­б­ва и ние да му се по­ра­д­ва­ме. То си е чи­с­то мал­ко, ама пак.
И­льо, ка­то хо­де­ше на де­т­с­ка гра­ди­на. До­й­де ед­на ве­чер и но­си не­що в ед­на чан­та: “Що но­сиш, бре?” Той трае. “Що но­сиш, бре?” Той пак трае. Му­ш­на се под ле­г­ло­то. Аз хва­на, из­ма­к­на го ба­ра­бар с чан­та­та и ви­дях. Иг­ра­ч­ки си е от­к­ра­д­нал от де­т­с­ка­та. Ви­кам: “За­що­то взе тия иг­ра­ч­ки?” Ви­ка: “За­що­то ис­ках да си по­и­г­рая.” Ка­то го хва­нах, ле-ле ма­ле, кол­ко бой му сло­жих. Бой, бой, та да знае друг път да не кра­де та­ка. А на дру­гия ден от­не­се вси­ч­ко в гра­ди­на­та. До там кра­де - не сме­е­ше, за­що­то пак ще има бой. Ама то­га­ва и аз и май­ка му го би­х­ме. Щер­ки­те ви­кат: “Не тря­б­ва та­ка да взе­маш, за­що кра­деш.” Той ре­ве..., раз­б­ра, че не тря­б­ва да кра­де.
Та­зи, вто­ра­та щер­ка, май­ка ми я оже­ни. Ви­дя­ла я на вла­ка в пет ча­са и ни­що не й е ка­за­ла. Ба­рем, да бе­ше ка­за­ла на нас, а тя трае. Ид­ва си тук и не­ка да ка­же - е за­що? Ло­ша же­на. Ви­ка, че не се е се­ти­ла, че ще бя­га да се же­ни. На ут­ро­то, ка­то раз­б­ра­х­ме, се ска­ра­х­ме мно­го ло­шо. Го­ля­мо ка­ра­не бе­ше. И аз тол­ко се бях ядо­сал, чак й счу­пих про­зор­ци­те. Оти­ш­ла при кме­та и му ка­за­ла че ще я ут­ре­пя. На ме­не тол­ко ли ми е акъ­ла, да я ут­ре­пя. До­й­до­ха по­ли­ца­и­те тук и ми ви­кат: “Да й ту­риш про­зор­ци­те, до ут­ре срок!” Аз, що да пра­вя, из­ва­дих от мой­те и ту­рих. Мой­те за­т­во­ри­х­ме с на­й­лон, а и не­й­ния еди­ния е на на­й­лони. Тя из­п­ра­ща­ла де­ца­та на га­ра­та. Ви­дя­ла е щер­ка­та и ни­що ня­ма да й ре­че.
Аз, ка­то ра­бо­тех в Со­фия, же­на­та чи­с­то са­ма гле­да­ше де­ца­та. Хич не й по­ма­га­ше май­ка ми. За вси­ч­ко Ган­ка. Тя ще ста­не, ще из­пе­ре, ще им сго­т­ви - вси­ч­ко са­ма. Ама аз па­ри­ч­ки си взе­мах там. Но­сех й до­с­та па­ра. Без па­ри не мо­же - на­ли. Тря­б­ва хляб, обу­ща, дре­хи. По-ев­ти­но бе­ше ед­но вре­ме. Един лев, ед­на блу­з­ка. Се­га иди и ку­пи тол­ко­ва ев­ти­ни не­ща. ще бро­иш две­с­та за ни­що, та­ка си е. Да не го­во­рим, че тря­б­ва и пал­то­ве, то­ва-оно­ва... ло­ша ра­бо­та.
На­ли за­ка­сах със здра­ве­то и не ра­бо­тя. Да­ват мал­ко пен­сий­ка, кол­ко да не е без хич. Тол­ко­ва, кол­ко­то да не ум­рем от глад. Же­на­та и тя не ра­бо­ти. Съ­к­ра­ти­ха я от те­к­с­ти­ла. Взе­ма­ме де­т­с­ки и с то­ва кър­пим по­ло­же­ни­е­то. Яж боб и си трай. Не­мо­тия мно­го го­ля­ма.
Съ­би­ра­х­ме же­ле­зо. То­ва пе­че­ли­х­ме - два кур­са от­ка­ра­х­ме на Со­фия и тол­ко­ва. То­га­ва взе­х­ме по ня­кой лев. От то­га­ва за­ка­сах със здра­ве­то. Що бой ни сло­жи­ха. Здра­ве­то ни взе­ха и на ме­не, и на брат ми.
Мой­та же­на е мно­го хар­на. Гле­дам я ве­д­наж, на­ра­ми­ла вси­ч­ки чи­нии от бю­фе­та. Ви­кам: “Що ра­бо­тиш, ма­ри?” “Огън да го из­го­ри - ви­ка - и ми­шо­ка, ка­то е вля­зал въ­т­ре, вси­ч­ко е раз­ва­лил.” Тря­б­ва - ви­ка - да из­мия вси­ч­ки­те чи­нии.”
Ако бе­ше ня­коя, ня­ма­ше то­ва да го на­п­ра­ви. Ще си трае и ще сло­жи та­ка да ядем. Май­ка й бе­ше та­ка­ва. Ба­ба­та що бе­ше. На ве­че­ря тя ви­к­на: “Дай да му раз­б­ръ­ка­ме мал­ко гипс и бра­ш­но. И той ка­то ха­п­не, ще ум­ре.” Та­ка на­п­ра­ви­х­ме. Ту­ри­х­ме му гипс и той ум­ря. Бе­ше до­шъл, чак го­ре на ета­жа. Ка­то има тол­ко мно­го стъл­би.
Щер­ки­те, що. Те са чу­ж­да че­ляд. Оже­нят се и из­ли­зат от къ­щи. Без тях ве­че. Ще ид­ват чат-път, да се ви­дим. Ние ще идем и то­ва е. Си­на ще ни гле­да нас. Жи­ви-здра­ви да са ни де­ца­та.
Ве­д­наж та­зи, ко­я­то се оже­ни в Сли­в­ни­ца, из­ле­зе. Бре да се при­бе­ре, бре по­с­ле - ня­ма. Ста­на еди­най­сет ча­са. Ми­на два­на­й­сет - ня­ма. Та чак в три ча­са през но­ща. Ви­кам: “Къ­де, ма­ри, хо­диш?” Тя ре­ве. Те са би­ли в пар­ка. Се­де­ли са си там и към два­най­сет, ре­ши­ли да си до­й­дат. То­га­ва ги по­д­го­ни­ли ед­ни вой­ни­ци. На­ли има­ше то­га­ва вой­ни­ци ту­ка. От го­ре ня­къ­де бя­ха, от Вар­на ли. За­мъ­к­на­ли ги чак на Ста­ра­та га­ра. Ху­ба­во, ама, ми­нал Стой­чо то­га­ва. Хо­дил е бил към Ес­мил на По­ле­то. Кьор кю­тук пи­ян е бил, ама ка­то чул ня­ка­де се ви­ка и той ви­к­не. Бе­ре­кят, че е ви­к­нал. Вой­ни­ци­те са би­ли из­бя­га­ли - страх ги е и бя­гат. За­що­то ще има в пан­ди­за. По­бя­г­ват, а брат ми ги го­ни, кол­ко, сто ме­т­ра, тол­ко - кол­ко да из­бя­гат. Хва­не мой­та и Це­ца, уда­рил им по един ша­мар и ги до­кар­ва ту­ка. Те тря­б­ва да зна­ят да не ски­тат но­щ­но вре­ме.
От там пък аз, ка­то га по­ч­на, кьо­тек, та да знае. Си­ня я на­п­ра­вих. И же­на­та бих, та да знае и тя да не я пу­ща. Ами ако не е ми­нал брат ми? Пре­с­та­ви си що ще е ста­на­ло. Та на­ли то­зи, та­ка го ут­ре­па­ха. Хвър­ли­ха го там в ед­ни бу­ре­ни и тол­ко. Кой го уби – с ка­к­во? Той с ко­зи­ч­ка­та оти­шъл край ре­ка­та и ка­к­во ста­на, хич не знам. То­га­ва, ча­ка­ме брат ми да си до­й­де - ня­ма го. Бре, цял ден го ня­ма да до­й­де, да яде. Ед­но ко­ма­т­че хляб взел с не­го и хля­ба не си изял. Там, в тор­ба­та си се­де­ше. Цел-це­ле­ни­чък. Хля­ба не си изял - ут­ре­па­ха го, да ги ут­ре­пе го­с­под и ду­ш­ма­ни­те. Ка­к­во бе­ше на­при­ло то­ва мал­ко де­те? На де­вет го­дин­ки бе­ше - той ум­ря. Той е от вто­рия ни ба­ща. Дже­мал се ви­ка­ше. Не ми е чи­с­то брат. Ама на­ли в ко­ре­ма на май­ка ми сме ле­жа­ли. Та що ка­то не бя­х­ме от един ба­ща. Мно­го ми бе­ше мъ­ч­но за не­го. И на вси­ч­ки ни бе­ше. Ама мно­го ло­ши хо­ра се на­въ­ди­ха по то­зи свят. То­га­ва, чак от по­де­ле­ни­е­то от Си­ми­т­ли до­й­до­ха да го тър­сят. Цел ден оби­ка­ля­ха на­в­ся­ка­де - ня­ма го. Май­ка ми ре­ве, без очи ос­та­на и на­к­ра­я го на­ме­ри­ха уду­шен и хвръ­лен. Скри­ли го до Стру­ма. Не на­у­чи­х­ме кой го уби. Ако зна­ем, ще му ка­жем ние, ама... Ми­ли­ци­я­та раз­б­ра­ха - не ни ка­за­ха. Да не се раз­п­ра­ва­ме. Той си е оти­шъл, та оти­шъл, ами що ще се раз­п­ра­ва­ме. На­ли та­ка, дру­гар­ке...
А от­дел­но си жи­ве­ем. Ис­кам аз да си за­г­ра­дя дво­ра. Ку­пих ци­мент, до­ка­рах пя­сък. Ето с ко­ли­ч­ка­та хо­ди­х­ме, го до­ка­ра­х­ме. Же­на­та сее, аз бръ­кам. На­п­ра­ви­х­ме ку­ф­раж. До­ка­ра­х­ме ка­мъ­ни и го за­г­ра­ди­х­ме. Да ни е ху­ба­во. Май­ка ми мно­го се ра­д­ва­ше, за­що­то и на нея за­г­ра­ди­х­ме. Един ден, не знам що, се ска­ра­ли с же­на­та. При­би­рам се аз от Бла­го­е­в­г­рад. Те се би­ят. Ви­кам: “За­що­то, ма­ри, се би­е­те?” Те ви­кат и две­те и аз не мо­га ни­що да раз­бе­ра. А то що би­ло. Ган­ка ре­к­ла на май­ка ми, мно­го да не ду­ма, за­що­то ние сме й за­г­ра­ди­ли дво­ра. Пъk не ни е и пла­ти­ла. Не­ка пла­ти. Тя пъk се сър­ди. Да не ми е да­ла не­що. Хич ни­що не ми е да­ла. Къ­ща­та аз я по­с­т­ро­их. Из­ма­зах си въ­т­ре. Дъ­с­ки си сло­жи­х­ме от­до­лу. Вси­ч­ко сам, а тя не ще да пла­ти. А раз­п­ра­вя, че ме­не най-мно­го ме е ис­ка­ла. То­ва за хо­ра­та. Лъ­же. Аз не си знам - ами... Ган­ка се ядо­са, на­ра­ми чу­ка и по­ч­на да й бу­та ог­ра­да­та. На­п­ра­во с чу­ка по ци­мен­та. Яка же­на, бре, той за­по­ч­на да па­да. На­ли гле­даш ка­к­во е от­вън­ка. Ед­ва й взех чу­ка. ще я бу­т­не­ше ця­ла­та. А тя, ста­ра­та, гле­да и се смее. Е, за­що­то тя знае са­мо да я ядо­с­ва. Ло­ша же­на - що да пра­виш. Да я би­еш! Ня­ма за­що. Те на­ли се бя­ха би­ли с Ган­ка. И Ган­ка я бе на­би­ла. На­ли си е по-мла­да. Май­ка ми ви­ка, че же­на­та я е уд­ри­ла по гла­ва­та и от то­га­ва се я бо­ли гла­ва­та - лъ­же. Да я бо­ли, за­що­то ка­то не ни е да­ла ни­що, да си трае. Хем сме й го на­п­ра­ви­ли, а тя...
Учих там до пе­ти клас. Има­х­ме ед­на да­с­ка­ли­ца, мно­го ни би­е­ше. Мал­ко ме е би­ла, ще зна­еш. Та да ми е до­шъл акъ­ла. Има­ше ед­на мла­да - тя хич не ни се ка­ра­ше. Ама ка­то до­й­де края на го­ди­на­та, кой ще ос­та­не - Пе­чо. Ка­рах две, три го­ди­ни вто­ри и тре­ти клас. И в тре­ти ка­то ни по­ба­ра та­зи - ста­ра­та, хем ме би­е­ше, хем си ми­на­вам. С брат ми за­е­д­но учи­х­ме две го­ди­ни. На не­го по му вър­ве­ше. Той не е ос­та­вал. За­в­ръ­ши се­д­ми клас и тол­коз. А аз до пе­ти и се от­ка­зах. Ид­ва­ха у  до­ма да­с­ка­ли­те, да ме ка­рат да уча, аз бя­гам и ме ня­ма мно­го вре­ме. Те ча­кат, ча­кат, пък си идат. Ка­к­во да хо­дя, ка­то бай Ге­ор­ги си пра­ве­ше с нас ка­к­во си ис­ка. Кой ще на­ка­же - Пе­чо. Ама той ни­що мо­же да не е на­п­ра­вил. Пе­чо сам си бие ша­ма­ри­те. Ша­ма­ро­с­ва­х­ме се ка­то ула­ви. А той се­ди и се смее. Ви­ка: “Кой бе, ви раз­ре­ши, да се би­е­те в час, а?” Ти що ще ка­жеш? Ве­д­наж ис­ках да го на­бия. Ху­ба­во, че не му ско­чих. То­зи тор­моз не се из­дър­жа. Ще те ка­ра сам да се би­еш. Вди­г­нал ве­д­нъж ед­но дър­во и ви­ка: “Що е то­ва?” Це­лия клас трае. Ние не зна­ем, не сме го учи­ли. Той пак ви­ка: “Що е то­ва, бе, тъ­па­на­ри?” Це­лия клас трае. “Ка­жи, Пе­чо!” На ме­не се на­г­ле­да. Ви­ка: “Що е то­ва Пе­чо, ти у ци­ган­с­ка­та къ­ща, ще си ви­дял та­ко­ва не­що?” Аз му ви­кам: “Е, ти да не си го ви­дял?” И той с дръ­во­то по гла­ва­та, ще ме уда­ре­ше. До­б­ре, че си ма­х­нах гла­ва­та, та не ме уда­ри. Ви­ка: “Куб бе, тъ­па­нар!” Ня­ма що, мно­го ха­рен да­с­кал е. Да ни на­у­чи, а не да ви­ка.
Се­га ще ти ка­жа пък за не­го. Ние в кло­зе­та пу­ши­ме ци­га­ри с Ди­ч­ка­та и Ван­чо. Той, ви­дял ни е, че и три­ма­та сме оти­ш­ли там, и иде. Хва­на ни. Ви­ка: “Що пра­ви­те, бе, вие ту­ка?” Ние тра­ем. “А се­га, из­га­се­те ци­га­ри­те, сло­же­те ги в ус­та­та и с тях до учи­ли­ще­то. Ця­ло­то учи­ли­ще ви­дя ци­га­ри­те. Той ни на­ка­ра та­ко­ва - па­те­ш­ко хо­де­не, да идем до там. Кло­зе­та бе­ше на дру­гия край на дво­ра. Е, хо­ди­х­ме. Сме­еш ли да не хо­диш. На­ли ще те бие по гла­ва­та с ед­на го­ля­ма то­я­га. Уда­ри те по ухо­то и то те бо­ли два-три ча­са. На­с­т­ри­г­ва­ше ни ка­то ов­ци. Ако мал­ко ти е по-длъ­га ко­са­та: “Ела ту­ка.” Е, мно­го улав бе­ше.
Ка­то де­ца - би­ли сме се. Я с Дем­ка­та ве­д­наж сме от­вън. Уж си иг­ра­ем, ама се и ка­ра­ме. Той взел с две пръ­ч­ки, хва­нал ед­но чер­во от пра­се­то. От те­зи що се хвръ­лят. Бе­ше ня­къ­де по то­ва вре­ме. Мо­ре по-къ­с­но ще е би­ло, за­що­то ко­ле­ха свин­че­та­та - но­ем­в­ри, де­кем­в­ри ще е би­ло. Но­си Дем­ка­та то­ва чер­во към ме­не и го хвър­ля. Сби­х­ме се. Той по ме­не с ка­ма­ни, аз по не­го. Ама аз го пре­ва­рих и той, ка­то се е на­вел, ис­кам да го уд­рям. Та­ман се из­п­ра­ви и аз хвър­лих ка­мъ­ка, та пра­во в око­то на Дем­ка­та. Ка­то по­те­че та­зи кръв. Из­п­ла­ших се. Ви­кам: “Аз му из­ва­дих око­то.” Дем­ка­та ви­ка. Аз бя­гам, не смея да ида до­ма. Май­ка ми ви­ка: “Из­ва­де­те си очи­те, аз - ви­ка - съм ви из­г­ле­да­ла здра­ви, вие ще се из­би­е­те.” Дем­ка­та го бя­ха ка­ра­ли на до­к­тор. Пу­к­нал му е ка­мъ­ка ве­ж­да­та. Де­ца и мой­те се би­ят, до­ка­то си иг­ра­ят - ама.