Автобиографии на роми, записани 2005-2006 г.

Обратно

На­ше­то се­мей­с­т­во е вяр­ва­що
До­н­ка, р. 1950 г., че­т­вър­то от­де­ле­ние
 
Аз си спом­ням ка­то мал­ка на Гюр­гьов ден ни ку­пу­ва­ха ро­к­ли от ко­п­ри­на, то­ва пре­ди бе­ше мно­го скъ­па ко­п­ри­на­та. И тря­б­ва да имаш ко­п­ри­не­ни дре­хи, ла­че­ни обу­в­ки. И се­га ги има, но то­га­ва бя­ха по-ев­ти­ни. И все­ки гле­да­ше не­го­во­то де­те да е по-ху­ба­во об­ле­че­но, по-ху­ба­во. А въз­ра­с­т­ни­те же­ни, ка­то се  хва­ща­ха на хо­ро­то, тря­б­ва­ше да бъ­дат със шал­ва­ри, иг­ра­е­ха със шал­ва­ри и бе­ше мно­го ве­се­ло та­ка. Тра­ди­ци­я­та се ка­ра­ше, а се­га ве­че ня­ма па­ри и не мо­же.
  Аз се оже­них на 17 го­ди­ни. Мъ­жът ми е от Стан­ке Ди­ми­т­ров и ка­то се оже­ни­х­ме, ед­на се­д­ми­ца жи­вя­х­ме в Стан­ке­то. Оба­че ня­ма­ше удо­б­с­т­ва там за жи­ве­е­не. До­й­до­х­ме си тук в Бла­го­е­в­г­рад, а и тук ня­ма­ше удо­б­с­т­ва при ба­ща ми, за­що­то бя­х­ме мно­го де­ца и ня­кол­ко го­ди­ни жи­вя­х­ме под на­ем. И за­по­ч­нах ра­бо­та в Ли­мо­на­де­на­та, то­га­ва има­ше ра­бо­та на­в­ся­къ­де. Ра­бо­тех там и си из­те­г­лих за­ем от бан­ка­та и на­п­ра­ви­х­ме ед­на стая. И по­с­те­пен­но на­п­ра­ви­х­ме още две ста­и­ч­ки и са­лон. Има­ме две де­ца и та­ка ги въз­пи­та­ва­ме, че да не об­щу­ват с ма­х­лен­с­ки­те де­ца. Се­га са же­не­ни и те. Еди­ни­ят има 5 де­ца, дру­гия - 6 де­ца…и са ме­ж­ду нас и ние сме по­к­рай тях. Не пу­шат, не кра­дат се­га и да се бла­го­да­рим на Бо­га че сме вяр­ва­щи… На­ше­то се­мей­с­т­во е вяр­ва­що…по­ка­я­х­ме се пред Бог и мно­го е до­б­ре да слу­жи­ме на Бо­га, за­що­то ис­ти­на­та е в Бо­га. Ние чрез Бог жи­ве­ем, чрез Бог ди­ша­ме, вси­ч­ко е от Бо­га и за Бо­га, и бла­го­да­ря на Бог, че ни е из­б­рал. В мо­я дом вси­ч­ки сме вяр­ва­щи и вси­ч­ки сме по­ка­я­ни пред Бог. Ис­кам да сви­де­тел­с­т­вам за Бог… До­ка­то бя­х­ме све­т­с­ки хо­ра мо­ят син се раз­бо­ля от ту­мор. И по ня­ка­къв на­чин до­й­де тук ед­но мом­че от Сли­вен – про­с­то Бог го из­п­ра­ти. И мой­та пле­мен­ни­ца, на се­с­т­ра ми де­те, оти­до­ха в цър­к­ва­та и ви­дя­ха то­ва мом­че как го­во­ри за Бо­га и по­ка­ни­ха и мо­е­то де­те, то­ва с ту­мо­ра. Бе­ше му ока­па­ла ко­са­та два пъ­ти, но чрез Бог той бе­ше из­це­рен. Аз бях с де­се­т­го­ди­ш­на яз­ва и Бог ни из­це­ри и за­то­ва аз мно­го бла­го­да­ря на Бо­га и сви­де­тел­с­т­вам по­ве­че за Бо­га, от­кол­ко­то за све­т­с­ки­те не­ща. Вяр­вай­те в Бог и той ни слу­ша се­га… Бог е чу­де­сен и е на­п­ра­вил мно­го чу­де­са в на­шия дом. Мо­и­те си­но­ве пи­е­ха и аз пи­ех и мо­ят мъж пи­е­ше, до­ка­то бя­х­ме све­т­с­ки. Но се­га, ни­то пи­е­ме, ни­то пу­ши­ме… а и пу­ши­х­ме. Пу­ши­х­ме, пи­е­х­ме, би­е­х­ме се и се ка­ра­х­ме… но се­га бо­жия мир ца­ру­ва в на­шия дом… и Бог е жив. И съ­ве­т­вам ви да се по­ка­е­те пред Бог, да тръ­г­не­те по не­го­вия път… и ще има­те бо­жия мир.
  Ма­кар и хляб да ня­ма­ше, но Бог жи­вее в на­ши­те сър­ца и има­ме мир. И бла­го­да­рим и за еже­д­не­в­но­то, ко­е­то ни да­ва Бог…и бла­го­да­ря на на­шия бог Исус Хри­с­тос, сла­ва­та е не­го­ва.
  Ис­кам да ка­жа за моя син, че той бе­ше с ту­мор и ко­са­та му бе­ше ока­па­ла два пъ­ти… и той има­ше, да го ка­жа, рак. Да­до­ха ни лист за бол­ни­ца­та, за Дър­ве­ни­ца и ис­ка­ха да го опе­ри­рат, да из­ва­дят да­ла­ка му, ама аз не го ос­та­вих. То­ва бе­ше бо­жи­я­та во­ля и Бог зна­е­ше, че ще го из­це­ри и аз му ка­зах:
- Ня­ма да те ос­та­вя, ти ако ос­та­неш ту­ка ще ум­реш. По-до­б­ре в къ­щи да ум­реш… Не те ос­та­вям ту­ка. - Той има­ше че­ти­ри де­ца и аз се чу­дих на­къ­де… вай­ках се… чу­дих се… Ка­к­во ще ста­не с же­на му, с де­ца­та му? А той на два­де­сет го­ди­ни ще си оти­де…И се­га бла­го­да­ря на Бо­га, че той го­во­ри за Бо­га, че­те сло­во­то и во­ди гру­па. И бла­го­да­ря на Бо­га, че той е из­це­рен и Бог го из­це­ри ду­хо­в­но, без ни­ка­к­ви опе­ра­ции.
  Ама за тия вре­ме­на ис­кам да ка­жа, че мно­го са тру­д­ни вре­ме­на­та…, и Бог ка­з­ва в сло­во­то си: “То­ва са по­с­ле­д­ни вре­ме­на и ско­ро ще до­й­да и не ви­ж­дам све­т­с­ко­то жи­ве­е­не как ще го бъ­де. По-до­б­ро ня­ма да до­й­де, но кой­то се по­кае пред Бог, той ще бъ­де спа­сен. За­що­то све­та за­ги­ва – убий­с­т­ва, кра­ж­би, кра­мо­ли, вси­ч­ко кра­де, вси­ч­ко гле­да се­бе си… за­що­то пи­ше в сло­во­то, че те­зи вре­ме­на, по­с­ле­д­ни вре­ме­на, хо­ра­та ще бъ­дат гор­де­ли­ви, на­д­мен­ни, сре­б­ро­лю­би­ви, убий­ци, кра­д­ци… и то­ва е по­с­ле­д­но вре­ме. Све­тът за­ги­ва, вси­ч­ко има край, но Бог ня­ма край… Бог е ве­чен. Вся­ко на­ча­ло има и край и Бог е ка­зал, че све­та ще го­ри, но кой­то се по­кае и вяр­ва в Исус Хри­с­тос, кой­то оти­де на кръ­с­та и взе вси­ч­ки­те гре­хо­ве за­ра­ди нас хо­ра­та – той ще бъ­де спа­сен. И то­ва мо­га да ка­жа за се­га­ш­ни­те вре­ме­на – тру­д­ни са, но има­ме мир с Бо­га, и Бог не ос­та­вя че­да­та си, ко­и­то вяр­ват в не­го. И, ако слу­ша­те, ис­кам да слу­ша­те вни­ма­тел­но, за­що­то аз не го­во­ря от се­бе си, а го­во­ря бо­жи­и­те ду­ми, го­во­ря то­ва, ко­е­то пи­ше в сло­во­то. И то­га­ва ще има до­б­ро в на­ши­те се­мей­с­т­ва, в де­ца­та ни и ня­ма да има ка­в­ги, ня­ма да има раз­п­ра­вии, ня­ма да има кра­ж­би, ня­ма да се при­те­с­ня­ва­те, ня­ма да има страх, а ще има мир с Бо­га.
  И бла­го­да­ря на Бо­га, че имам 11 вну­че­та и ги въз­пи­та­ва­ме се­га да хо­дят на учи­ли­ще, да не са не­г­ра­мо­т­ни, за­що­то на­ши­те ро­ди­те­ли от ста­ри­те вре­ме­на…мно­го, мно­го ци­га­ни­те не учи­ха, но се­га ние на­с­то­я­ва­ме на­ши­те де­ца се­га да учат…про­с­то да зна­ят са­мо да пи­шат…се­га ня­ма ра­бо­та на­и­с­ти­на за уче­ни­те. Но да зна­ят да че­тат, да смя­тат и да пи­шат. И по­ве­че ги въз­пи­та­ва­ме да слу­жат по­ве­че на Бог, за да им е бъ­де­ще­то до­б­ро…да не кра­дат, да не про­сят, ка­к­то се­га има про­ся­ци. И ние ги учим да не кра­дат, да не лъ­жат, да не об­щу­ват с та­ки­ва де­ца де­то го­во­рят мръ­с­ни ра­бо­ти…, и по­ве­че ги учим да сле­д­ват Бо­га, за­що­то са­мо за Бог е въз­мо­ж­но да въз­пи­та­ва де­ца­та и той ни да­ва мъ­д­рост и ние да въз­пи­та­ва­ме на­ши­те де­ца и на­ши­те вну­ци. За­що­то вси­ч­ки зна­е­ме,че Исус Хри­с­тос е бо­жия син и оби­ча де­ца­та, и той ка­з­ва:” Ос­та­ве­те де­ца­та да до­й­дат при мен… и той ги учи…” И ние учим на­ши­те де­ца да тър­сят и ка­то хо­дят на учи­ли­ще да се мо­лят Бог да ги учи…и да им да­де мъ­д­рост, как да се учат.