Автобиографии на роми, записани 2005-2006 г.

Обратно

Знам да си пи­ша име­то…
Ма­рия, р. 1950 г., Бла­го­е­в­г­ра­д­с­ко, тре­ти клас

Ро­де­на съм през 1950 го­ди­на в Кре­с­на. От там са ме взе­ли /оси­но­ве­на/ в Оща­ва. Май­ка ми - Пе­на, е на 88 го­ди­ни - жи­ва е. Ба­ща ми ум­ря ско­ро. За­бо­ля не­що и си оти­де. Пе­на ра­бо­те­ше в те­к­с­ти­ла, ня­коя го­ди­на и в ми­на­та. Ние сме пет де­ца. С ра­бо­та са ни из­г­ле­да­ли. Аз съм най-го­ля­ма. Бра­тя­та ми ра­бо­тят: Дем­ка­та е в ми­на­та, Стой­чо е ко­вач, Ли­чо е бо­лен - не ра­бо­ти той. Стой­чо взе за­на­я­то на ба­ща ми. Ве­се­то и Ан­че­то, ко­и­то са до­лу, в Пе­т­рич, не ра­бо­тят. Ве­се­то ми е се­с­т­ра от вто­рия мъж на май­ка ми. Аз с нея съм жи­вя­ла мал­ко, ама не­ка се и оп­ла­ча от  нея.
Учих ед­но вре­ме до тре­ти клас. Знам си да пи­ша име­то. По­д­пи­с­вам се ху­ба­во. И ци­ган­с­кия го знам. Зла­т­ко, оттам от­къ­де­то е, си го­во­ре­ха са­мо на ци­ган­с­ки. А аз ту­ка та­ка бях на­у­че­на.
Мно­го чи­с­та же­на е май­ка ми. Ка­то на­ре­ди на про­с­то­ра тия дре­хи, да се не на­г­ле­даш. Тя си ка­з­ва, а и та­ка си е, че мно­го си ме е ис­ка­ла. Ами ако не бях аз, ня­ма­ше да има тол­ко де­ца.
“Ко­рем - ви­ка - ме за­бо­ли, ако чуя не­що ло­шо за те­бе.” Ако не ме е тя ро­ди­ла, аз си я имам ка­то май­ка. На­ли тя ме е на­у­чи­ла, до­ма да ми е се чи­с­то и оп­ра­ве­но.
Ка­то де­ца иг­ра­х­ме на чер­та. Пра­ве­х­ме си кон­цер­ти. Би­х­ме се с бра­тя­та и се­с­т­ри­те ми. Го­ни­х­ме се чак с ка­ма­ни. Ма­рия, р. 1950 г., Бла­го­е­в­г­ра­д­с­ко
Оже­них се за Зла­т­ко ко­га­то бях на ше­с­най­сет го­ди­ни. Той е бъл­га­рин. От Лом е. Не­го Бор­ко го е на­ме­рил. Хвръ­лен бил ня­къ­де на пъ­тя и го е взел. Бе­бе е бил - чи­с­то ма­лък. А Бор­ко си е имал две де­ца то­га­ва, ама той ви­ка: “Де­ца са мно­го на ду­ш­ма­ни­те.”
Инак ху­ба­во го е гле­дал и ка­то ми­на­ли пет го­ди­ни, до­ш­ли май­ка му и ба­ща му да го взе­мат. Ху­ба­во ама, Бор­ко ги е из­го­нил. Ре­къл им е: “Ако ви е тря­б­ва­ло мно­го то­ва де­те, ня­ма­ше да го хвръ­ли­те. Аз тол­ко­ва го­ди­ни сам го гле­дал, се­га ня­ма да ви го дам.”
Ка­то е взел Зла­т­ко, си е имал още две де­ца, ама не­го си го е гле­дал. Те са би­ли по-бо­га­ти и той е учил по­ве­че от ме­не - до ше­с­ти клас е хо­дил на учи­ли­ще. Знае си ху­ба­во да че­те, пи­ше, по­д­пи­с­ва се. Абе, бо­га­ти ци­га­ни са би­ли. Кой ци­га­нин до пре­ди де­сет го­ди­ни има­ше ко­ла. А Бор­ко от­ко­га ка­ра “Вол­га”. Бор­ко ни на­п­ра­ви и сва­т­ба. На­ли не ис­ка да жи­вее у тях и оти­до­х­ме на квар­ти­ра в Кру­п­ник. Ле-ле, там що съм па­ти­ла! Там се ро­ди­ха и И­льо, и Ка­те­то. Бла­го ту­ка го ро­дих. Ве­че бя­х­ме до­ш­ли в Чер­ни­че. Ма­рия, р. 1950 г., Бла­го­е­в­г­ра­д­с­ко
Ама тоя пу­с­ти Зла­т­ко, мно­го пи­е­ше и мно­го ме би­е­ше. На­пие се ня­къ­де, до­й­де, па ме по­ба­ра - бой, бой. За­що, и той не знае. Пла­чех си, мо­лех се на бо­га, ама хич не сме­ех да се оба­ж­дам, за­що­то ще ме ут­ре­пе. Стра­хът ми бе­ше взел. Го­нил ме е вън да спя. Аз чи­с­то го­ла взе­та, по ед­на ро­к­ли­ч­ка - та­ка. А той въ­т­ре ле­жи, да­но се раз­ле­г­не. Аз та­ка мръ­з­на ця­ла нощ от­вън, па и не смея да ида у ком­ши­и­те, за­що­то ако ста­не и ви­ди, че ме ня­ма, ще ка­же, че хо­дя по мъ­же. Пред вра­та­та ка­то ку­че ле­жах. Хо­де­ше и по чу­ж­ди той. Хо­ди, къ­де е, не знам, па ка­то си до­й­де и ме по­ба­ра да ме бие. Той си ми­с­ли, че и аз хо­дя по чу­ж­ди. Къ­де ще хо­дя с тия мал­ки де­ца, и да ис­ках, не мо­жех. Те ми бя­ха се в ръ­це­те, ще хо­дя. Къ­де ще хо­дя. Де­ца­та си ми бя­ха ето тук, на сръ­це­то
Все­ки ден хо­дех за во­да от­го­ре на из­во­ро. Мъ­к­ни ко­фи. Той ед­на ко­фа не е до­не­съл. На­ли тия де­ца тря­б­ва да се из­пе­рат, да са чи­с­ти. Мал­ки бя­ха, тря­б­ва­ше да пе­ра. Къ­де ще идеш - мъ­к­неш. Ня­ма да бя­гат хо­ра­та от де­ца­та ми я! На­ре­ди си дре­хи­те на про­с­то­ра ху­ба­во, как тря­б­ва и ня­ма да те е срам от хо­ра­та. Ци­га­ни сме, ама не тря­б­ва та­ка. Тря­б­ва да е чи­с­то. Ма­рия, р. 1950 г., Бла­го­е­в­г­ра­д­с­ко
Се­га бъл­га­ри­те ста­на­ха бе­тер и от нас - ци­га­ни­те.  Въ­ш­ки ,  въ­ш­ки , не мо­же да се из­чи­с­тят. Аз ръ­це вди­г­нах. Та­ко­ва чу­до не е би­ва­ло. Из­чи­с­тя, оп­ра­вя, за­що­то на де­т­с­ка гра­ди­на Шан­ка /вну­че­то/, хва­на тол­ка­ва въ­ш­ка. Е-е, тя не мо­же от су­т­рин­та до ве­чер­та да по­ра­с­не, го­ля­ма я. Зна­чи я е на­ла­зи­ло там, в де­т­с­ка­та гра­ди­на. Па ди­г­ни, бо­же, из­пе­ри, мно­го се не­р­ви­рам с то­ва. Оде­а­ла, чер­ги, ки­ли­ми, вси­ч­ко из­пе­ра, за­що­то тя на­в­ся­къ­де  хо­ди.
Ма­х­ни го то­ва чу­до от до­ма. А и аз, и Ка­те­то, чи­с­ти, чи­с­ти, без очи ос­та­нах. Из­чи­с­тя аз, до­ка­ра­ме я, и пак  въ­ш­ки. За­то­ва я пре­ме­с­тих от яс­ла­та, а и тук е съ­що­то. Не знам що ни е чу­до на­па­д­на­ло. Аз, ду­ша, ако съм ци­ган­ка, ама та­ка ня­ма да си пра­тя де­те­то. Там с  въ­ш­ки­те при дру­ги­те и те да се пъл­нят. Ето ра­ка да ме хва­не, ако не е пра­во то­ва що ти ду­мам. Та две го­ди­ни жи­ве­е­х­ме на па­ла­т­ка, те ту­ка, до ре­ка­та. И две­те де­ца мал­ко бя­ха по­ра­с­ли. От ре­ка­та мъ­к­нех во­да да пе­ра, все­ки ден. Ви­кам си то­га­ва, огън да го из­го­ри и не­про­ко­п­са­ни­ка, ще пие и ще ум­ре. Пи­е­не­то го дръ­жи. Аз ще си ида преди не­го. От­ча­я­ла съм се от жи­во­та. Не е ле­с­на мой­та и сте­ни­те до­ма, ако пи­таш, и те ще ти ка­жат за мой­то те­г­ли­ло. Би­е­ше ме къ­де си ис­ка. По гла­ва­та, я та­ка ме дръ­па­ше по ко­са­та. Мъ­к­не­ше ме ка­то пар­цал, да го мъ­к­нат ку­че­та - изя­де ме; я, ра­ка ме хва­на. Що сло­жа в ус­та­та и по­в­ръ­щам. Не ме би­ва. Бол­на сам, ще ум­ра.
Оже­них се, чи­с­то зе­ле­на, за та­к­си­рат. Цял жи­вот съм го но­си­ла, я с тия две ръ­це. Ра­бо­тих тю­тюн - ба­ч­ках, чак по два то­на из­кар­вах. И ця­ла­та ка­ща аз връ­тях. И се­га, от 5-6 го­ди­ни се за­х­ва­на на за­на­ят. Пра­ви ка­за­ни и ги про­да­ва. Ка­лай­ди­с­ва­ме ги до­ма. Се­га от ня­коя го­ди­на се ви­дех у па­ри. И къ­ща­та си оп­ра­вих, ама кел фай­да ве­че, на­ли ми взе здра­ве­то. Ве­д­нъж у нас до­й­до­ха ед­ни да ку­пат ка­зан. Не­го го ня­ма­ше. Бя­х­ме два­ма мъ­же и две же­ни. Ето го и  не­го си иде. Бил ня­къ­де да пие ра­кия. Да­де им ка­зан. Па ка­то си оти­до­ха и ка­то ме по­ч­на, тия мъ­же са до­ш­ли при те­бе, ви­ка. Ту­ри ме в един ка­зан, па ка­то ме за­т­ръ­ка­ля, аз ни жи­ва, ни ум­ря­ла. И­льо се връ­на от не­къ­де, та ме спа­си. А той ско­чи и на не­го да го бие. Той на­ли си е мъж ве­че - из­бя­га му.
И­льо, ка­то се оже­ни пръ­вия път, ку­пи­х­ме му бул­ка от Ви­дин за че­ти­ри­де­сет хи­ля­ди. Тя мно­го бе­ше ху­ба­ва. Ра­д­ва­х­ме й се мно­го. Ро­ди ед­но де­те, я, Зла­ти е от нея. Ху­ба­во ама, И­льо я би­е­ше. Тя си оти­де ве­д­нъж, па се вър­на. На­ли има­ше де­те. Вто­ри път из­бя­га без де­те­то и аз тря­б­ва­ше да го гле­дам. Мал­ко, на де­вет ме­се­ца. Аз му бях май­ка. Той та­ка си ми и ви­ка - ма­ма Ган­ка - за­що­то съм го из­г­ле­да­ла от ед­но пар­че ме­со.
И­льо хо­ди..., не знам къ­де и до­ве­де дру­га. Бя­ла, ху­ба­ва, ка­то да не е ци­ган­ка. Те би­ли чер­га­ри - от Сви­щов. Ро­ди Шан­ка и тя из­бя­га. Да не е ула­ва ка­то мен, да яде тор­моз. Ще бя­га, я. Аз на бо­га се мо­лех да ме ма­х­не от то­зи тор­моз. Ама чак се­га ми по­мо­г­на. От ка­то се по­бо­лех. И Шан­ка аз я чу­вах. На го­дин­ка и два ме­се­ца я ос­та­ви. Ни­що не раз­би­ра­ше. На­ли, то­ва де­те тря­б­ва да го на­у­чиш на вси­ч­ко - на гръ­не да се­ди.. До­ве­де и де­те. Чи­с­то ци­ган­че, я по-цръ­но от та­ви­те що гле­даш. То хич, па хич не зна­еше бъл­гар­с­ки. Ти му ду­маш, то те гле­да и ни­що. Ка­то от го­ре не би­ва да е па­д­на­ло. И­льо му ку­пу­ва­ше дре­хи, то­ва-оно­ва, вси­ч­ко му ку­пу­ва­ше. Во­зе­ше я ви­на­ги в ко­ла­та. Къ­де то, там и той. И кол­ко вре­ме, пет ме­се­ци. То­шо /до­ве­де­но­то де­те на сна­ха­та/ по­ч­на да раз­би­ра бъл­гар­с­ки. Що бе­ля де­те­то бе­ше. Ку­пят му обу­ща, иде на де­т­с­ка­та гра­ди­на... По ед­на се­д­ми­ца ги но­се­ше. Ай­де, па му ку­пят. Вси­ч­ко къ­са­ше. Що ра­бо­те­ше - не знам. А ка­то пре­зи­дент го гла­ся­ха. Той си гле­да­ше са­мо Шан­ка. Зла­ти не й го да­ва­х­ме. И той не ис­ка­ше да се­ди при тях. Не бе­ше той ка­то Ал­бе­на се­га. Ви­на­ги се ус­пи­ва­ха. Не мо­же да ста­не, па да го от­ка­ра на де­т­с­ка­та, ами спи./Мария, 1950, благоевградско, толерантност...
А Ал­бе­на се­га, ще ста­не ра­но, ще ги от­ка­ра де­ца­та. Ве­чер ще иде да ги взе­ме. Тя си ги гле­да. А тая, са­мо се во­зе­ше в ко­ла­та. Ска­ра­ли се с И­льо, той й ос­т­ри­же ко­са­та и тя по­бя­г­на. Оти­де си и я ня­ма ни­ка­к­ва. Има ли де­те, ня­ма ли, не я ин­те­ресу­ва. А Ал­бе­на е бъл­гар­ка, от Бре­жа­ни е. Же­ни­ла се е не­къ­де, ама не е по­го­ди­ла и си е оти­ш­ла. Ви­кат си й май­ко де­ца­та и Ша­на, и Зла­ти. Да ви­диш ка­к­во ху­ба­во ги гле­да и ги пе­ре и им го­т­ви. Взе­ме ги от де­т­с­ка­та и ги от­ка­ра у Ви­шан на тор­ти. На­ли цял ден не ги е ви­дя­ла. И ка­то до­й­де в на­ша­та къ­ща, още от вра­та­та ре­че май­ко и та­т­ко. Ама тоя ци­га­нин мно­го се ра­д­ва. Из­ка­ра ед­на жъ­ти­ца и й я да­де, от ме­рак бе­ше. Мно­го му е по ме­ра­ка. В шест ча­са е ста­на­ла. Из­чи­с­ти вси­ч­ко с пра­хо­с­му­ка­ч­ка­та, прах за­б­ръ­ше. Абе вси­ч­ко из­чи­с­ти, та­ка, да све­ти. Бла­го ка­к­ва ще по­го­ди - не знам, ама се­га не е ка­то И­льо, до­ри три же­ни пре­ка­ра.
Ка­тя що? Ка­то се оже­ни в Сан­дан­с­ки, Зла­т­ко мно­го се сръ­ди. Не да­ва­ше да ид­ва. А и не да­ва­ше да се из­ду­ма аз да ида. Ви­кам: “Де, бре, че­до ни е, дай аз да ида, да ви­да на ка­к­во е оти­ш­ла.” Той - не. За­що­то са­ма е оти­ш­ла, а не е ку­пе­на. Ви­ка:
“Три­с­та и пе­де­сет хи­ля­ди мо­жех да взе­ма за нея.” ./Мария, 1950, благоевградско, толерантност...
По­ве­че от го­ди­на, ни тя до­ж­да­ше, ни аз хо­дех там. На­ли съм май­ка, ис­кам да ида, ама не смея - на­у­чи ли ме - ще ме ут­ре­пе.
Ве­д­нъж, той оти­де на Вра­ца на­го­ре и аз оти­дох, да си ви­да де­те­то. Ами мъ­ка ми е. Тук пла­чех до­ма, ко­га­то си бях са­ма. На мно­го ху­ба­во мя­с­то се е оже­ни­ла. Къ­ща си имат, до­ри на два ета­жа и де­тен­це си има­ше - пър­во­то. Има още ед­но - две мо­ми­чен­ца си има, мно­го й е ху­ба­во. Зе­тя, ху­бав и не пие, ка­то моя. Да­но са­мо не я тор­мо­зи, за­що­то ще ум­ра от мъ­ка.
С Ка­тя се ви­ж­да­х­ме на га­ра­та или тя ид­ва­ше у нас. До­й­де тя, пра­ти не­кой да ми ка­же, ама да не раз­бе­ре Зла­т­ко. Аз оти­дох да я ви­да. Тя по-ла­ни, ка­то се раз­бо­лях, и та­ка, ня­ма кой да пе­ре, да чи­с­ти, да му на­га­ж­да. Ня­мам ав­то­ма­ти­ч­на пе­рал­на, той не ис­ка да ми ку­пи. Я та­ка да ме гле­да как се мъ­ча с тия две де­ца. Де­ца­та, не­ка жи­ви и здра­ви да са ми, ами я та­ка. И ня­ма кой да раз­бе­ре, без же­на е опа­с­на ра­бо­та. И оти­де той на Сан­дан­с­ки. Там що е ра­бо­тил, не знам. Мо­лил се е на Ка­тя да до­й­де, тя ми ка­за. Е-е, той що е ли­си­ца.. Хич ня­ма­ше да иде, ако не бе­ше ста­на­ло та­ка. От то­га­ва до­ж­да Ка­тя от вре­ме на вре­ме до­ма. Хрум­не й, хай­де към нас.
Го­лям на­чал­ник е Зла­т­ко. Той ка­к­во­то ка­же, то­ва тря­б­ва да е. Ве­д­нъж бе­ше ос­та­вил един ка­зан да ка­лай­ди­сам. Ху­ба­во ама, ка­то ме хва­на­ха кри­зи­те на ко­ре­ма - не мо­жех да се оп­ра­вя. Иде до­ве­че­ра и ви­ка: “За­що­то не си ка­лай­ди­са­ла ка­за­на?” Ви­кам: “На­ли ме хва­на­ха кри­зи­те”. Той, не­раз­б­ран чо­век: “Лъ­жеш ме”. Аз се ядо­сах и ви­кам:
“За­що­ ще лъ­жа, бре? За­що ще те лъ­жа?” - ви­кам. На­ли та­ка, аз ще го лъ­жа - е за­що?
Мно­го ху­ба­ви са тия де­т­с­ки гра­ди­ни. Я тия на­ши­те де­ца, що пе­с­ни­ч­ки и сти­хо­т­во­ре­ния на­у­чи­ха. Зла­ти пък е цял ху­до­ж­ник. Зна­еш ли кол­ко ху­ба­во ри­су­ва. То­зи ден но­си де­те­то ед­на ри­сун­ка, мно­го дръ­ве­та и се ша­ре­ни. Ви­кам: “Що е, че­до?” Той ви­ка: “Есен­на го­ра, май­ко”. Мно­го ху­ба­во. Чи­с­то, ка­то го­ра­та през есен­та. Та­ка на­п­ра­ви­ло де­те­то. То­ва е моя жи­вот, ду­ши­ч­ко. Се­га ми е ху­ба­во и па­ри имам. Все­ки ден ше­там. Хо­дя си на ка­фе при Вер­ка. Ама ето здра­ве ня­мам. Зла­ти що е умен, да зна­еш. Шан­ка, и той. Не мо­жеш да ги на­д­го­во­риш. Ви­на­ги го­во­рят и вси­ч­ко зна­ят.