Автобиографии на роми, записани 2005-2006 г.

Обратно

Го­с­под на­п­ра­ви чу­до в моя жи­вот...
Ро­сен, р. 1970 г.

Ка­з­вам се Ро­сен и съм се­дем­де­се­ти на­бор. Ис­кам да ви ка­жа от ма­лък ка­к­во съм на­п­ра­вил, как съм жи­вял, как са ме гле­да­ли мо­и­те ро­ди­те­ли, ка­къв съм бил и ка­къв съм ста­нал.
Ис­кам да ка­жа, че се ра­д­вам, че имам та­ки­ва стра­хо­т­ни ро­ди­те­ли, ко­и­то са ме въз­пи­та­ли та­ка, ка­к­то те са ис­ка­ли. Ра­д­вам се за тях и ис­кам да ка­жа ка­къв съм бил от ма­лък. Бил съм ед­но де­те, ко­е­то се би­е­ше с мом­че­та­та, най-че­с­то с брат си… имам един брат. Ние сме два­ма бра­тя и аз съм по–ма­лък и ре­вях по не­го, а той не ме ис­ка­ше и си иг­ра­е­ше с дру­ги мом­че­та и ме би­е­ше и аз го би­ех. Но ка­то де­ца ра­с­тя­х­ме… и по­ч­на­х­ме да учим. Въз­пи­та­ва­ли са ни мо­и­те ро­ди­те­ли, та­ка ка­к­то тря­б­ва! Ис­кам да ка­жа, че и съ­жа­ля­вам, че мал­ко съм учил, за­що­то брат ми не е ис­кал да учи и аз по­с­тъ­пих по та­къв на­чин, че се от­ка­зах и аз от учи­ли­ще­то. Съ­жа­ля­вам мно­го и въ­п­ре­ки, че не съм учил, бла­го­да­ря на Бо­га, че той ми по­ка­за то­ва, ко­е­то тря­б­ва да на­п­ра­вя, за да мо­га да тръ­г­на на­пред.
            Мо­и­те ро­ди­те­ли се гри­же­ха мно­го ху­ба­во за нас и ни ку­пу­ва­ха дре­хи все­ки път, но осо­бе­но за пра­з­ни­ци­те. За мен Гер­гьов ден бе­ше ка­то идо­ло­по­к­лон­ни­че­с­т­во, и се­га мо­га да ка­жа та­ка ка­то вяр­ващ чо­век. Ку­пу­ва­ха ни но­ви дре­хи, спе­ци­ал­но за 6 май и взи­ма­ха аг­не­та, ко­и­то се ко­ле­ха. И ние, де­ца­та се ра­д­ва­х­ме на вси­ч­ки­те те­зи не­ща. Ра­с­тях с при­я­те­ли, къ­де­то се би­е­х­ме и ка­ра­х­ме и мно­го оби­чах да ка­рам де­т­с­ки ко­ли­ч­ки с ко­и­то се во­зех по ас­фал­та. Ко­га­то се съ­би­ра­х­ме на ро­ж­де­ни дни, мно­го се ра­д­ва­х­ме и ве­се­ля­х­ме. По­да­ря­ва­х­ме си по­да­ръ­ци, съ­би­ра­х­ме се мно­го мом­че­та и оти­ва­х­ме на зо­о­ло­ги­че­с­ка­та гра­ди­на… раз­кар­ва­х­ме се и та­ка се ве­се­ля­х­ме ка­то де­ца. Мо­е­то де­т­с­т­во бе­ше мно­го ху­ба­во то­га­ва… ня­ма­ше то­ва тру­д­но вре­ме, ка­к­то е се­га.  Пре­ди се гри­же­ха… не че се­га не се гри­жат ро­ди­те­ли­те… все­ки чо­век се гри­жи за де­те­то си, но се­га е тру­д­но. Ис­кам да ка­жа, че ро­ди­те­ли­те ни се гри­же­ха за нас, тру­ди­ха се за сво­и­те де­ца. Ро­сен, р. 1970г.,Благоевградско, Толерантност...

  По­ра­с­на­х­ме и ста­на­х­ме ве­че мла­де­жи с га­дже­та и по­ч­на­х­ме да хо­дим на­го­ре–на­до­лу. Един ден се сре­щ­нах с мо­я­та съ­п­ру­га, пре­д­ло­жих й по ня­ка­къв на­чин и тя се съ­г­ла­си. Око­ло два–три ме­се­ца из­ли­за­х­ме за­е­д­но с нея, но по при­н­цип ро­ми­те по–ра­но се же­ним… и та­ка ста­на, че ед­на ве­чер се оже­ни­х­ме… и бла­го­да­ря на бо­га и до­се­га се оби­ча­ме мно­го. Ра­д­вам се, че ние сме ро­де­ни един за друг от Бо­га. По–на­та­тък ра­ж­дат ни се де­ца – ед­но, две три….до шест сти­г­на­х­ме, бла­го­да­ря на Бо­га.
  Ис­кам да ка­жа и за най–ва­ж­но­то не­що в моя жи­вот. Зна­чи, ис­кам да ка­жа, че че­ти­ри­те ми де­ца учат, а две­те, ко­и­то са мал­ки, още не учат, не­за­ви­си­мо, че жи­ве­ем мно­го тру­д­но. Аз съм без­ра­бо­тен и мо­я­та съ­п­ру­га е ба­з­ра­бо­т­на, и ка­то со­ци­ал­но сла­би се во­дим към об­щи­на­та и от­там по­лу­ча­ва­ме мал­ки су­ми, но все­ки знае, че не сти­гат. Ис­кам да ка­жа, че с уче­ни­ци­те, мно­го ми е тру­д­но… за тях тря­б­ват обу­в­ки, тря­б­ва да се ку­пят дре­хи, хи­ми­кал­ки, пла­с­те­лин… та­ки­ва ра­бо­ти. Вси­ч­ко пра­вя, те­зи де­ца да мо­гат да имат в чан­та­та си от вся­ко не­що, за да мо­гат да се изу­чат. Тру­д­но ми е и бла­го­да­ря на Бо­га, че в учи­ли­ще­то има ед­ни го­с­по­жи, ко­и­то по­ма­гат…,  ид­ват до­ри в къ­щи и ка­з­ват ка­к­во се ис­ка от нас. Вси­ч­ки ще по­мо­г­нем, са­мо и са­мо де­ца­та да учат. Аз съм до­во­лен от то­ва не­що и въ­п­ре­ки тру­д­но­с­ти­те пре­кар­ва­ме до­б­ре де­ня си… из­п­ра­ща­ме ги на учи­ли­ще, оча­к­ва­ме ги да си до­й­дат и да се по­х­ва­лят как са из­ка­ра­ли учи­ли­ще­то. За мо­и­те де­ца мо­га да ка­жа,че те ря­д­ко имат че­т­вор­ка, оби­к­но­ве­но от пе­ти­ца на­го­ре и мо­га да ка­жа, че до­б­ре вър­вят в учи­ли­ще­то. Бла­го­да­ря и на тия хо­ра, ко­и­то се гри­жат за тях в учи­ли­ще­то. Ка­то се вър­нат в къ­щи ги пи­там как е ми­на­ло, що е ми­на­ло и се ра­д­вам с тях. Ка­то се вър­нат и един ро­ди­тел тря­б­ва да се гри­жи и да ха­п­не не­що то­ва де­тен­це… то се при­би­ра и вяр­ва, че има в къ­щи не­що да обя­д­ва. И аз по та­къв на­чин се гри­жа - не­що да има в па­ни­ца­та, да има не­що да яде де­те­то. Ис­кам да ка­жа, че ги въз­пи­та­вам та­ка, ка­к­то мен ме учи бо­жи­е­то сло­во. Уча ги да не из­ли­за от ус­та­та им глу­пост, не­ща ко­и­то са срам­ни и не са за ка­з­ва­не да не ги ка­з­ват, да не слу­шат му­зи­ка, ко­я­то е из­в­ра­те­ност пред Бо­га, не пред чо­ве­ци­те. Не гле­дам за чо­ве­ка, а гле­дам за Бо­га, за­що­то там е спа­се­ни­е­то за чо­ве­ка. Зна­чи, въз­пи­та­вам де­те­то си да бъ­де до­бър, да не къл­не, да не кра­де, да не гле­да на чу­ж­ди не­ща, а да тър­си от Бо­га, да се мо­ли на Бог и Бог да раз­ре­ша­ва ну­ж­да­та му. Ако има вя­ра, ка­к­во­то и да ис­ка­ме от не­го, той ще ни го да­де.
  Аз съм та­къв чо­век, че вяр­вам. Не об­ли­чам де­ца­та си, ка­к­то са ни об­ли­ча­ли ме­не и брат ми ка­то де­ца – ед­на­к­во,  де­ца­та са раз­ли­ч­ни и за­то­ва имат раз­ли­ч­ни обу­в­ки, ма­ра­тон­ки, фла­не­ли – раз­ли­ч­ни, а не ед­на­к­ви.
По при­н­цип де­ца­та си ис­кат ша­ре­ни дре­хи, ко­и­то да са чи­с­ти, а не мръ­с­ни. Вся­ко ед­но де­те ис­ка да е чи­с­то в учи­ли­ще­то и да не му се сме­ят съ­у­че­ни­ци­те. В къ­щи, ка­то се при­бе­ре, то си знае как да си по­д­ре­ди дре­хи­те и да си па­зи дре­хи­те, за да мо­же ут­ре­ш­ния ден пак да оти­де с тия дре­хи. На­ли сме без­ра­бо­т­ни и по ня­ка­къв на­чин тря­б­ва да ги из­дър­жа­ме.
За въз­пи­та­ни­е­то, то­ва ко­е­то го­во­рим с мо­я­та съ­п­ру­га, то­ва ста­ва. Ка­к­во­то и да ка­жем, де­ца­та ни слу­шат. Е, има мо­мен­ти в ко­и­то и те са де­ца, на­ли… ня­кой път за­б­ра­ви не­що… не го из­пъл­ни. Но все­ки ли път ние тря­б­ва да ги ка­ра­ме да из­пъл­ня­ват не­ща, ко­и­то на тях не им се ви­ж­дат ху­ба­ви? На­ли тря­б­ва да се съ­о­б­ра­зя­ва­ме и с при­н­ци­пи­те на де­ца­та… да бъ­дем и ние та­ки­ва, ка­к­ви­то са де­ца­та… да сме на ед­но ни­во с де­ца­та, да спо­де­ля­ме с де­ца­та ка­к­во ни е ну­ж­но и ка­к­ва е тя­х­на­та ну­ж­да. И вся­ка ну­ж­да, ко­я­то ка­же де­те­то, да се мо­лим за нея пред Бог, а Бог е ве­рен и ще из­пъл­ни то­ва, ко­е­то сър­це­то же­лае, но тря­б­ва и ти да си му ве­рен.
Ис­кам да раз­ка­жа за ед­но не­що, ко­е­то ня­ма да го за­б­ра­вя до­ка­то съм жив, за­що­то то­ва е го­ля­мо чу­до за мен и мо­е­то се­мей­с­т­во – мо­я­та съ­п­ру­га, мо­ят ба­ща и мо­я­та май­ка.
Ед­но чу­до се слу­чи в жи­во­та ми… аз бях мно­го – мо­га да ка­жа, че бях мно­го лош чо­век. Ед­но вре­ме, пре­ди пет го­ди­ни, че­с­т­но да си ка­жа пи­ех, мно­го пи­ех… не че съм бил лош в пи­е­не­то - кро­тък съм бил, но из­вън­ре­д­но мно­го пи­ех… оби­чах де­ца­та си и се­га ка­к­то ги оби­чам, но дя­во­ла бе­ше вля­зъл в моя жи­вот и го раз­б­рах.То­ва пи­е­не, ко­е­то го пи­ех бе­ше ужа­с­но… по 24 ча­са не ста­вах от ма­са­та. Мо­и­те при­я­те­ли пи­е­ха с мен и оти­ва­ха да си ля­гат да спят, а аз про­дъл­жа­вах и те ста­ва­ха и пи­е­ха и оти­ва­ха да спят, а аз про­дъл­жа­вах…И дя­во­ла да­де ед­но не­що в моя жи­вот и взе моя жи­вот в не­го­ва си власт, чрез та­зи бо­лест… Дя­во­лът ми да­де ед­на бо­лест, ко­я­то бе­ше не­ле­чи­ма… ту­мор в ля­ва­та стра­на на ши­я­та… ед­но го­ля­мо, ка­то яй­це го­ля­ма бу­ч­ка. Ле­ка­ри­те се опи­та­ха по ня­ка­къв на­чин да ми по­мо­г­нат, с го­ля­мо вни­ма­ние, за­що­то съм бил млад – на два­де­сет и пет го­ди­ни… опи­та­ха и в Со­фия, чрез об­лъ­ч­ва­не да пре­ма­х­нат та­зи бо­лест. Ис­ка­ха да ми ма­х­нат да­ла­ка, но та­ка ста­на, че Бог не го до­пу­с­на и не се слу­чи то­ва. Вър­нах се от Со­фия, взи­мах ле­кар­с­т­ва, от ко­и­то ко­са­та ми ока­па и ми бе­ше мно­го га­д­но и ло­шо. Бе­ше ми ом­ръ­з­нал жи­во­та от то­ва ле­кар­с­т­во, ко­е­то бе­ше в мен и ко­е­то ми сла­га­ха чрез або­кат и от ко­е­то ми па­да­ше ко­са­та. До­к­то­ри­те ка­з­ва­ха, че ще ми по­ра­с­не дру­га ко­са, по–ху­ба­ва и по ня­ка­къв на­чин те ме на­сър­ча­ва­ха да не об­ръ­щам вни­ма­ние на то­ва. И то­ва, ко­е­то бе­ше ви­ди­мо пред очи­те ми, бе­ше мно­го опа­с­но за мен. И про­с­то та­зи бо­лест в да­ла­ка си сто­е­ше, а ле­ка­ри­те пре­ма­х­на­ха вън­ш­ния ту­мор, но ко­е­то бе­ше в да­ла­ка, бе­ше на­ду­то ка­то яй­це. И ис­ка­ха да ми пра­вят об­лъ­ч­ва­не, но не ста­на. Бог си сло­жи ръ­ка­та над мен и ка­за: “Той е мой. Аз тря­б­ва да се про­с­ла­вя по та­къв на­чин, то­ва е за про­с­ла­ва на мен, а не за чо­ве­ка.” Ис­кам да ка­жа, че ни­що не ста­на чрез ле­ка­ри­те – то­ва е бо­жия ра­бо­та. Ко­га­то ка­же Го­с­под да на­п­ра­ви не­що, ни­кой не мо­же да го спре.
… И един ден, мой бра­то­в­чед ми ка­з­ва, а аз бях пи­ян… пак бях пи­ян в ед­но за­ве­де­ние, да оти­да да ви­дя ед­но мом­че, ко­е­то про­по­вя­д­ва мно­го ху­ба­во… има мно­го на­сър­че­ния и пра­ви го­ле­ми чу­де­са… То­ва мом­че е с Го­с­по­да и ще ви­ди бо­жи­я­та сла­ва. И аз обе­щах и оти­дох след 2 – 3 дни и чух то­ва сло­во и ко­е­то го чух бе­ше жи­во в мо­е­то сър­це… при­ех го с вя­ра и на­сър­че­ние, с огън мо­га да ка­жа. И се по­ка­ях пред Бо­га… и ми бе­ше ху­ба­во та­ка… от­пу­с­нах се от вси­ч­ки­те си про­б­ле­ми, въ­п­ре­ки че но­сех бо­ле­ст­та в се­бе си. От­пу­с­нах се и по­чу­в­с­т­вах ня­ка­к­ва си­ла на ус­по­ко­е­ние и мир. Око­ло ед­на се­д­ми­ца хо­дих на вся­ко съ­би­ра­не на вяр­ва­щи­те и до­й­де ед­на сил­на вя­ра в мен и ед­но сил­но при­съ­с­т­вие на Бо­га…и до­й­де Бог в мен, мо­га да ка­жа Све­тия дух, за­що­то Бог е и дух…ви­дя ну­ж­ди­те ми и той ме из­ле­ку­ва от гре­хо­ве­те. До­й­де и на­п­ра­ви чу­до в мен…вле­зе в мен и ми на­п­ра­ви опе­ра­ция и то ду­хо­в­на. То­ва не­що го по­чу­в­с­т­вах, все ед­но че ме ре­же­ше с нож. И до­й­де вя­ра­та в мен, че ста­на чу­до­то и на дру­гия ден оти­дох при мо­я­та ле­кар­ка – д-р По­по­ва и тя ми ка­з­ва: “Ка­к­во ста­ва Ро­се­не?”. И аз и ви­кам: ”Ис­кам да ми на­п­ра­ви­те пъл­но из­с­ле­д­ва­не, за­що­то вяр­вам, че съм из­це­рен.” И тя ми да­де ед­но кар­тон­че за ехо­г­ра­фия и там ме пре­г­ле­да­ха хо­ра­та и ка­за­ха, че ня­мам ни­що. “Ня­маш ни­що мом­че. Тук е пи­са­но не­що, но не ви­ж­да­ме ни­що въ­т­ре. Ти ня­маш ни­що въ­т­ре!” И още тол­ко­ва до­й­де вя­ра­та в мен, че Бог е жив. Го­с­под на­п­ра­ви чу­до в моя жи­вот. Оти­дох при до­к­тор­ка­та и по­ка­з­вам до­ку­мен­ти­те, ко­и­то са на­пи­са­ни от то­зи ка­би­нет и тя ме по­г­ле­д­на и ка­за: “Ти да не си хо­дил при ек­с­т­ра­сенс?” А аз се обър­нах и ка­зах: “Го­с­под на­п­ра­ви чу­до в моя жи­вот, не ек­с­т­ра­сен­си”. И бо­жи­я­та си­ла до­й­де в мен, бо­жия дух до­й­де в мен и ми да­де из­це­ле­ние в жи­во­та ми. И от­то­га­ва аз въз­к­ръ­с­нах от­но­во и жи­во­та ми про­дъл­жи. Бла­го­да­ря на Бо­га за вси­ч­ко и мо­га да ка­жа, че съм му обе­щал да му бъ­да ве­рен слу­жи­тел.
За­на­пред вяр­вам, че Бог ще на­п­ра­ви още по–го­ле­ми чу­де­са в жи­во­та ми и вяр­вам, че той се гри­жи за мо­и­те де­ца. Де­ца­та ми ра­с­тат, без­ра­бо­тен съм, но вяр­вам в Го­с­по­да. За­на­пред ня­ма ка­к­во да ми­с­ля аз, за­що­то Го­с­под ка­з­ва: “ Не ми­с­ле­те за ут­ре­ш­ния ден, аз съм то­зи, кой­то ми­с­ли за вас”. Аз и вя­ра­та ми е в то­ва, че Го­с­под е при­го­т­вил не­що чу­де­с­но за мо­е­то се­мей­с­т­во, въ­п­ре­ки те­зи тру­д­но­с­ти и те­зи вре­ме­на… Го­с­под е обе­щал да ми по­ма­га в мо­е­то се­мей­с­т­во. За­на­пред ос­та­вям вси­ч­ко в не­го­ва­та ръ­ка… вя­ра­та ми е в Не­го /Росен, 1950, Благоевградско, Толерантност...