Автобиографии на роми, записани 2005-2006 г.

Обратно

Да ви ка­жа, аз съм бла­го­дар­на на Бо­га
Пе­тя, р. 1972, живее в Благоевград, се­д­ми клас

Ка­з­вам се Пе­тя и съм ро­де­на 1972 го­ди­на в град Са­мо­ков. Из­ра­с­нах в се­мей­с­т­во с осем де­ца и от шест го­ди­ш­на ос­та­нах без ба­ща. Май­ка ни ис­ка­ше да ни гле­да до­б­ре, но не ус­пя­ва­ше… бе­ше са­ма и то­ва й бе­ше го­лям про­б­лем. Ви­на­ги се при­те­с­ня­ва­ше, ка­к­во ще сло­жи на ма­са­та и то­ва й те­же­ше. Жи­ве­е­х­ме от по­мо­щи­те и ми­ло­с­ти­ни­те, ка­к­ви­то хо­ра­та да­ват… ра­бо­те­х­ме. Хо­ди­ла съм на учи­ли­ще до 8 клас и след то­ва спрях, за­що­то се омъ­жих за Ро­сен. От вси­ч­ки де­ца, са­мо аз съм хо­ди­ла на учи­ли­ще, а дру­ги­те ми бра­тя и се­с­т­ри ра­бо­те­ха. Аз съм пе­то­то де­те. Май­ка ми ви­на­ги ни об­ли­ча­ше с чи­с­ти дре­хи, ста­ри бя­ха, но чи­с­ти… не бе­ше ре­д­но да ни ку­пу­ва не­що но­во, по­не­же все ще ос­та­не не­що от се­с­т­ра ми или от брат ми… по ня­коя дре­ха… не­що та­ка. Май­ка ми все ни въз­пи­та­ва­ше да не кра­дем, да не лъ­жем, да не се те­па­ме с хо­ра­та. Мо­е­то де­т­с­т­во не бе­ше хич ху­ба­во. Ня­ма да те лъ­жа, та­ка си е…
Аз се омъ­жих, за­що­то ис­ках да се ма­х­на от Са­мо­ков, се­га ми е до­б­ре, ни­що че имам мал­ко про­б­ле­ми, ама ка­к­во да се пра­ви, вси­ч­ки имат про­б­ле­ми с па­ри­те. Жи­ве­е­х­ме с мъ­жа ми в ед­на стая… бе­д­но­тия, ка­к­во да ти ка­жа… Све­кър­ва­та ни из­пъ­ди в ед­на­та стая да жи­ве­ем… ня­ма­ше ми­в­ка в ста­я­та… има­ше ед­но ле­г­ло, къ­де­то спя­х­ме ние и ед­но от де­ца­та. От­вън, на дво­ра има­х­ме че­ш­ма и вси­ч­ки на нея хо­ди­х­ме да пе­рем и да ми­ем вси­ч­ко. Има­ме шест де­ца и че­ти­ри хо­дят на учи­ли­ще, а дру­ги­те си сто­ят у до­ма. Тия, ко­и­то хо­дят на учи­ли­ще, до един са от­ли­ч­ни­ци и все ше­с­ти­ци ми до­кар­ват в къ­щи, в бе­ле­ж­ни­ка… Ста­ра­ят се де­ца­та, учат ги там на до­б­ро, въз­пи­та­ват ги учи­те­ли­те. А тия, ко­и­то са в къ­щи ми по­ма­гат, ми­ят па­ни­ци­те, чи­с­тят. Зи­ма­та хо­дим за дър­ва, хо­дим и свли­ча­ме дър­ва за ог­рев. А за хра­на­та, ста­рая се по­ня­ко­га да има и ху­ба­во яде­не, ама не мо­же. Ка­к­во мо­жем, то­ва сла­га­ме, не е ка­то ед­но вре­ме. Но на пра­з­ни­ци­те ви­на­ги гле­да­ме яде­не­то да е до­б­ро. Се­га не пра­з­ну­ва­ме, ка­к­то ед­но вре­ме – са­мо Но­ва го­ди­на и Гюр­гьо­ви­ца. И два­ма­та с мъ­жа ми не ра­бо­тим ни­къ­де и сме со­ци­ал­но сла­би. Ако не е об­щи­на­та да ни да­ва па­ри, от­къ­де да се гле­да­ме, ще ум­рем от глад. И де­ца­та ня­ма ка­к­во да ядат и те ще ум­рат. Да ви ка­жа, ето се­га и два­ма­та с мъ­жа ми сме вяр­ва­щи - по­вяр­ва­х­ме. Ама пре­ди да по­вяр­ва­ме мъ­жът ми бе­ше пи­я­ни­ца… пи­е­ше… и ме псу­ва­ше на май­ка. Ама, Бог го про­ме­ни и той ста­на вяр­ващ и учи де­ца­та да са вяр­ва­щи. Той, да ви ка­жа бе­ше бо­лен – от ту­мор и ле­ка­ри­те ка­за­ха, че по­ве­че тоя чо­век ня­ма да жи­вее, а ще ум­ре…и ни­що не мо­же­ше да го из­ле­ку­ва. Оба­че Бог го из­це­ли и му по­мо­г­на и се­га вси­ч­ки ние вяр­ва­ме в Бо­га.
За мо­е­то бъ­де­ще да ви ка­жа. Гле­дам се в съ­що­то по­ло­же­ние… Де­ца­та ще по­ра­с­нат, ще се оже­нят, ще гле­дам вну­че­та… Не се ви­ж­дам про­ме­не­на… ще жи­ве­ем в ед­на ста­и­ч­ка… ци­га­ния…, ци­га­ния…, бе­д­ност…Ка­к­во да пра­вим? Ама жи­ве­ем се­га спо­ко­ен жи­вот, за­що­то вяр­ва­ме в Бо­га и то­ва ни е до­с­та­тъ­ч­но… да има ка­к­во да ядем, ка­к­во да но­сим…, ху­ба­во е…
Да ви ка­жа и за де­ца­та.
Въз­пи­та­ва­ме ги да не кра­дат, да не лъ­жат, да се учат на до­б­ро и да ни ува­жа­ват. Та­ка ис­кам и мо­и­те де­ца да учат вну­че­та­та. И аз ще ги въз­пи­та­вам на до­б­ро, до­ка­то съм жи­ва, ще ги въз­пи­та­вам. От мо­и­те де­ца съм мно­го до­вол­на и да­но тия, де­то учат, да ста­не не­що от тях и те да се про­ме­нят и да имат по–до­бър жи­вот. Ние ще ос­та­ре­ем и та­ка ще ни ми­не на нас жи­во­та, но да­но тия, къ­де­то учат, за тях да има по–до­б­ро бъ­де­ще.
Да ви ка­жа, аз съм бла­го­дар­на на Бо­га. Ко­га­то се оже­ни­х­ме с Ро­сен, мо­я­та све­кър­ва мно­го ме тор­мо­зе­ше, не ме ис­ка­ше, пъ­де­ше ме и ви­ка­ше: ”Бя­гай си, за­що си до­ш­ла в та­зи къ­ща?” Пъ­де­ше ме на квар­ти­ра да оти­дем с Ро­сен. От­къ­де па­ри да има­ме ние за квар­ти­ра… от­къ­де по­мощ. Но Бог я сми­ри и ние две­те се­га се по­га­ж­да­ме… ня­ма ка­то пре­ди как ме тор­мо­зе­ше… се­га и две­те се раз­би­ра­ме… за­що­то и две­те по­вяр­ва­х­ме… Най–ве­че съм до­вол­на от Бо­га, че из­це­ли моя мъж…той ще­ше да ум­ре и кой ще­ше да ми гле­да тия де­ца на ме­не…и ше­ст­те си­ра­че­та, аз ня­ма­ше да се спра­вя с тях. Кой ще­ше да ми ги гле­да? Мно­го съм бла­го­дар­на на Бог, че той из­це­ри моя мъж Ро­сен. И се­га си жи­ве­ем с не­го… ще си ос­та­ре­ем, ако Бог е ре­къл.
Ка­к­во да ви ка­жа… та­къв е на­шият жи­вот…, та­къв е…