Автобиографии на роми, записани 2005-2006 г.

Обратно

За­кон ня­ма ли, ня­ма жи­вот!
На­й­ден, р. 1948 г., Благоевград, ше­с­ти клас, му­зи­кант

Ис­кам да ка­жа пре­ди мал­ко, де­то же­на­та е ка­за­ла ис­ти­на­та за Бо­га…пред вси­ч­ки вас. Аз съм от Стан­ке Ди­ми­т­ров и се ка­з­вам На­й­ден, му­зи­кант съм по при­н­цип – тъ­пан­джия. Тук, в ма­ха­ла­та сви­ря с един ор­ке­с­тър “Ма­ч­ки­те”… да се пре­х­ран­вам, на­ли…хля­ба да спе­че­лим, да не кра­дем, да не лъ­жем. Ед­но вре­ме, аз ка­то млад бях мно­го от­ка­чен чо­век… ка­то си иг­ра­ех… би­ех се със все­ки, ри­пах и тро­шах ци­г­ли­те на на­ши­те и на ком­ши­и­те. През 66-а го­ди­на до­й­дох от Стан­ке Ди­ми­т­ров и то­га­ва се оже­ни­х­ме с мо­я­та съ­п­ру­га. Има­х­ме две де­ца и те ка­то по­ра­с­на­ха, по­ч­на­ха да учат в учи­ли­ще, и ние, тъй ка­то бя­ха ка­то бли­з­на­ци ги об­ли­ча­х­ме от кеф ед­на­к­во – и ка­то мо­ря­ци, и ка­то дру­ги… и та­ка ги въз­пи­та­ва­ме… Ние ра­бо­те­х­ме с же­на­та в ста­ра­та ли­мо­на­де­на фа­б­ри­ка. Ко­га­то по­чи­ва­х­ме, хо­дех на сва­т­би с тия ста­ри­те му­зи­кан­ти от Бла­го­е­в­г­рад – То­де и Ра­мо… и взи­ма­х­ме, то­га­ва бя­ха 5 ле­ва мно­го па­ри… цял ден да сви­риш сва­т­ба в ре­с­то­рант “Зла­т­но­то пи­ли”, или “Вол­га”, на­ли… И до дне­с­ка жи­вея със съ­п­ру­га­та и де­ца­та се оже­ни­ха, и еди­ния има 6 де­ца, а дру­гия 5 де­ца… И все­ки си е от­дел­но, но ко­га­то тря­б­ва, по­ма­га­ме и на тях…
  Ка­то ма­лък, аз ка­то бях… учех, но не мо­жах да за­вър­ша се­д­ми – ос­ми клас, по­не­же учи­тел­ка­та ме уче­ше та­ка…, а аз ина­че… Ка­то се при­би­рах в ма­ха­ла­та, се хва­щах с ло­ши де­ца… мно­го си бях бър­лив – ка­рах се с де­ца­та и чу­пех ци­г­ли­те. Те ме би­ят, а аз още по­ве­че бе­ли пра­вя… и ня­ма кой, та­ка с кро­т­кост да ме хва­не. Май­ка ми и ба­ща ми, ве­чер­та ка­то се при­бе­рат и ме вър­жат и бой… кол­ко­то мо­же. И аз бя­гах и ка­то се при­би­рах, ос­та­вах да ме бие, за­що­то той е обе­щал да ме на­те­па. Аз обе­ща­вах, но ут­ре пак се про­дъл­жа­ва то­ва… Та­ки­ва са би­ли де­ца­та не­въз­пи­та­ни ед­но вре­ме и от ден на ден по­ч­нах да се оп­ра­вям… И до­й­де вре­ме, ма­х­нах се от учи­ли­ще­то и до­й­дох в Бла­го­е­в­г­рад. Тук имах брат, той се­га на­с­ко­ро по­чи­на… и до­й­дох при не­го през 66-та го­ди­на. И за ед­на се­д­ми­ца, с же­на­та, с лю­бов, с то­ва оно­ва и се оже­ни­х­ме. И от­ка­рах я в Стан­ке­то, мал­ко сме жи­ве­ли и об­ра­т­но тук, при ба­ща й и май­ка й. И от­то­га­ва до­се­га, ве­че си жи­ве­ем.
  Ед­но вре­ме, за Гер­гьов ден, вся­ка го­ди­на си ку­пу­ва­х­ме аг­не­та, кой от ко­го по- го­ля­мо да взе­ме – с ро­го­ве до­ри… По­не­же има ци­га­ни то­га­ва - “по ка­ба­да­лии”, кой е по-го­лям и тря­б­ва да ку­пу­ва по–го­ля­мо жи­во­т­но. Но аз и та­ка хо­дех и сви­рех по че­ти­ри – пет де­на и по ця­ла се­д­ми­ца и те съ­би­ра­ха па­ри от ма­ха­ла­та, за да мо­гат да пла­тят на му­зи­ка­та. И ние ка­то по­ч­не­х­ме все­ки ден след обед – от два до де­сет ве­чер­та… И по­ли­ция ид­ва­ше да не се на­пи­ват от мал­цин­с­т­ва­та де­то са…, а и те мно­го оби­ча­ха да ид­ват на го­с­ти…да пий­нат, да ха­п­нат… по­ли­ца­и­те де… по­з­на­ти та­ка…И ние, ка­то свър­шим на дру­гия ден, пак и по­с­ле­д­ния ден на пра­з­ни­ка, ка­то се из­п­ра­ща, взе­ма­ха бял кон и се пра­ве­ха на тур­чин. Взе­ма­ха му­зи­кан­ти­те, на ра­ме­на­та ни ка­ч­ва­ха, за да из­п­ра­ща­ме Гюр­гьо­ви­ца­та. То­ва бе­ше ця­ла­та ра­бо­та. И за Но­ва го­ди­на тръ­г­ва­х­ме да сви­рим по гра­да и по ма­ха­ла­та и тая го­ди­на при­мер­но в Гра­ма­да сме сви­ри­ли на ед­но мом­че, оба­че до­вол­ни сме би­ли. Пла­ти­ха си хо­ра­та и без да има про­б­ле­ми, не се за­ка­ча­ха с нас и ние си сви­ре­х­ме и ни из­п­ра­ти­ха до га­ра­та… да не ста­не не­що… на­ли пи­я­ни хо­ра има… ня­кой да не се за­ка­ча с му­зи­кан­ти­те. И ние сме до­вол­ни и до­го­ди­на пак ще оти­дем да им сви­рим за да из­ка­ра­ме за пре­х­ра­на­та ня­кой лев… за хля­ба.
  Ис­кам да ка­жа, да до­пъл­ня ис­ти­на­та за мо­и­те де­ца, то­ва, ко­е­то же­на­та раз­ка­за. Ка­то уче­ха, оби­ча­х­ме ги… дър­жа­х­ме ги на кул­ту­ра и да­же ги би­ех, да ги пла­ша за да не пра­вят ни­ка­к­ви бе­ли… за да не го­во­рят глу­по­с­ти по ма­ха­ла­та, а да хо­дят да учат. И ве­д­нъж ви­ж­дам да­с­ка­ли­ца­та на па­за­ра и я пи­там: “Как вър­ви на Ка­мен, по ста­ро­му бе­ше Ка­д­ри, ви­кам - учи­ли­ще­то?”. Тя ми ка­з­ва: “Учат, ня­ма про­б­ле­ми,глу­по­с­ти не го­во­рят”- съ­що и го­ле­мия син Кир­чо – и той е тъ­пан­джия се­га. И не­го съм го бил да не го­во­ри и вър­ши глу­по­с­ти и да учи… Аз ги би­ех, до­ри да­же ги бе­ше ста­рах от ме­не. И те до­ри ме пи­тат се­га, вяр­но ли  е че съм ги бил пля­с­кал ед­но вре­ме. Ви­кам – вяр­но е. И те ми ви­кат: “Ти си бил се­ри­о­зен, мно­го строг към нас”. Ка­з­вам им: ”То­ва бе­ше на май­тап, да мо­же да сте се­ри­о­з­ни, да ви е страх, да сте кул­тур­ни”.
  Ис­кам да ка­жа се­га, че ед­но вре­ме с мой­та же­на мно­го пи­е­х­ме и пу­ше­х­ме до­ри… и мно­го се ка­ра­х­ме, и тя има­ше яз­ва. И ка­то й ку­пу­вах за яз­ва­та и аз все по­ве­че се на­гъл­т­вах. Тя до­ка­то на­п­ра­ви ве­че­ря и аз ве­че й ви­кам: “Абе, ти ра­ки­я­та ми из­кър­ка”. Тя ми ви­ка: “Ча­кай, ти ли си пи­ян, или аз съм пи­я­на?Ти си из­кър­кал ра­ки­я­та, а ме­не ме пра­виш пи­я­на.” И аз и ви­кам: “Ти си из­пи­ла ма­с­ти­ка­та… аз съм пил, ти си се на­пи­ла.” И от­то­га­ва ка­то се раз­бо­ля же­на­та и хо­ди по ед­но вре­ме в бол­ни­ца­та – от яз­ва и взе­х­ме мно­го с нея да се слу­ша­ме и ува­жа­ва­ме. И ве­че от го­ди­ни сме та­ка… и един ден си­на не­що се раз­бо­ля и тръ­г­на­х­ме по до­к­то­ри да ви­дим ка­к­во е. И ни ка­за­ха, че не мо­же да се из­ле­ку­ва, за­що­то има ту­мор… и от Бла­го­е­в­г­рад в Со­фия и пак об­ра­т­но… Оба­че един ден до­й­де ед­но мом­че от Сли­вен, Ен­чо се ка­з­ва и е про­по­ве­д­ник, и е слу­жи­тел на Бо­га… И до­й­де в Бла­го­е­в­г­рад, и имам ед­на бал­дъ­за и тя ви­ка:” Ела­те да ви­ди­те и Бог ще из­це­ри си­на ти и же­на ти от яз­ва­та.” И тя ка­то ни ка­за, ние оти­до­х­ме и се по­ка­я­х­ме… и та­ка взе­х­ме во­д­но кръ­ще­ние и по­вяр­ва­х­ме… И Го­с­под чу­де­са на­п­ра­ви… и си­на от ту­мо­ра оз­д­ра­ви и же­на­та – от яз­ва. Бла­го­да­ря на Го­с­по­да, че те са из­це­ре­ни…
  На­п­ра­во чу­де­са на­п­ра­ви… ис­ти­на е то­ва… кой­то по­вяр­ва… пи­ше си в Би­б­ли­я­та, че кой­то има вя­ра и по­вяр­ва в Си­на… той ще бъ­де спа­сен… И смя­там, че та­ка си е и то­ва е ис­ти­на и вяр­вам, че вси­ч­ки ще се по­ка­ят, за­що­то ня­ма ле­ка­ри – то­ва–оно­ва… Той, Исус Хри­с­тос е над ле­ка­ри­те, а те не са спа­си­те­ли на нас и те са сло­ж­ени от не­го да са… да бъ­дат ле­ка­ри. Но Бог си Бог и той из­це­ря­ва вси­ч­ки…
  По све­та на­ро­да, кой ка­к­во ис­ка си пра­ви… мал­ки де­ца обе­з­че­с­тя­ват…, ед­но мал­ко де­те ще взе­ме ка­мък и ще ти стро­ши гла­ва­та… ня­ма ко­ман­да от май­ка си и от ба­ща си. Кул­ту­ра ня­ма… ста­на­х­ме мно­го лош на­род в све­та…Тоя свят се­га де­то би­ят на­ро­ди­те и ня­ма гла­ден за един лев… ще те уби­ят по пъ­тя… То­ва е ужас, не е ка­то при То­дор Жи­в­ков, а се­га да те е страх да се оба­диш на ули­ца­та. Ня­ма ли да има за­кон та­ка, че да не се за­я­ж­дат с на­ро­да? Страх ме е да се дви­жим по гра­да или по ня­кое се­ло… ма­с­ки­рат се по вла­ко­ве­те… тре­пят на­ро­да… Тия, къ­де са с ми­ли­ар­ди­те, те и оръ­жие си имат… не е би­ло ка­то пре­ди го­ди­ни. За­кон ня­ма ли, ня­ма жи­вот! Един ден Го­с­под ка­то до­й­де и мър­т­ви­те ще въз­к­ръ­с­нат и тях пър­ви ще вди­г­не… за съд да ста­нат. А жи­ви­те- по­ве­че­то слу­шат за Го­с­по­да, че­тат би­б­ли­я­та и са спа­се­ни…И ние бла­го­да­ре­ние на Го­с­по­да, се­га сме до­б­ре… с же­на­та с де­ца­та не пу­шим и не пи­ем… от­ка­за­х­ме се… И пак бла­го­да­ря на Го­с­под. Аз ед­но вре­ме ка­то пи­ех или ръ­ка ще стро­ша, или крак- от що – ама дя­вол­с­ка ра­бо­та… от пи­е­не… до­ри ку­че ме уха­па два–три пъ­ти… и по­с­ле ин­же­к­ции. И мно­го сме стра­да­ли… А се­га бла­го­да­ря на Го­с­по­да, за­що­то Бог пра­ви чу­де­са, та­ка, че до­ри ми­на­вам от пъ­тя, къ­де­то са ку­че­та­та и те не се за­я­ж­дат. Ня­ма ло­ши ду­хо­ве в нас. До­ри ко­га­то го­во­ри чо­век, Го­с­под го­во­ри чрез не­го и още мал­ко ве­че и ще до­й­де и не­го­во­то вре­ме…